Той свали очилата си, прибра папката в чантата и скръсти ръце на гърдите си — знак, че се кани да каже нещо извън протокола.
— Мога ли да попитам как е минало пътуването на господин Розентал до Ница?
— Повече от добре — отвърна Алекс. — Цялата колекция Лоуъл с изключение на една картина скоро ще бъде прибрана в хранилище, достъп до което имаме само аз и началникът на охраната на банката и което не може да бъде отворено, ако не присъстваме и двамата с ключовете си.
— Това е наистина добра новина — каза Харботъл. — Но казахте, че имало едно изключение?
— Което вече е у мен — отвърна Алекс и му подаде писмото от г-жа Акройд. След като адвокатът го прочете, Алекс му връчи малка картина.
— «Синята Джаки» на Уорхол — каза Харботъл. — Трябва да призная, че това връща вярата ми в човека.
— И дори в жената — ухили се Алекс.
— Но как госпожа Акройд се е добрала до картината? — попита Харботъл.
— Твърди, че я е получила от Акройд при развода.
— А той как се е сдобил с нея?
— От Ивлин Лоуъл-Халидей, предполагам — каза Алекс. — Несъмнено като награда за извършените услуги.
— Това ми дава една идея. — Харботъл замълча за момент. — Но ако искам да я осъществя, ще се наложи да заема Джаки за няколко дни.
— Разбира се — каза Алекс, като много добре си даваше сметка, че няма смисъл да го пита защо.
Харботъл уви картината и внимателно я прибра в чантата си.
— Изгубих ви достатъчно време — каза той и се изправи. — Така че ще ви оставя.
Алекс не можеше да сдържи усмивката си, докато изпращаше г-н Харботъл до вратата. Но изненадите на възрастния джентълмен не бяха свършили.
— Мисля, че след като вече се познаваме по-добре, можете да ме наричате Харботъл.
На Алекс изобщо не му беше трудно да разбере защо Джейк Колман и Дъг Акройд никога не биха могли да работят заедно. Колман беше очевидно честен, почтен и откровен човек, който вярваше, че екипът е много по-важен от всеки отделен индивид. Докато Акройд…
Двамата се срещнаха на обяд в «Елена 3», тъй като Алекс беше сигурен, че това е единственото място в Бостън, което Акройд и приятелчетата му никога не биха посетили.
— Защо напуснахте «Лоуъл»? — попита Алекс, след като и двамата си поръчаха специалитет «Конгресмен».
— Не съм напускал — отвърна Джейк. — Уволниха ме.
— Мога ли да попитам защо?
— Реших, че някой трябва да каже на председателя, че пристрастеността на сестра му към комара е излязла от контрол и че ако й се позволи да продължава да заема безогледно пари, банката със сигурност ще фалира.
— И как реагира Акройд? — попита Алекс, докато сервитьорът поставяше цвъртящи пици пред двамата.
— Посъветва ме да си гледам работата, ако знам какво е добро за мен.
— Но вие явно не сте го послушали.
— Не. Предупредих Акройд, че ако той не съобщи на председателя какво става зад гърба му, ще го направя аз. Което беше все едно сам да подпиша смъртната си присъда, защото на следващия ден бях изхвърлен.
— И успяхте ли да кажете истината на Лорънс?
— Писах му незабавно, дори си записах среща с него — каза Джейк. — Той обаче ме помоли да изчакам до изборите и тъй като те бяха съвсем близо, се съгласих.
— И оттогава не сте могли да си намерите подходяща работа?
— Не. Поне не на същото ниво като в «Лоуъл». Акройд се погрижи за това.
— Изненадан съм, че той все още има такова влияние в банковите среди.
— Определено има врагове, но всеки път, когато кандидатствам за някое място, първият човек, с когото се свързват, е изпълнителният директор на последната банка, в която съм работил.
Алекс почти чуваше как Акройд шепне затворнически: между нас казано, на този не може да му се има доверие. Изречение, което в банковия свят затваряше всяка врата.
— Е, ако ви предложа работа, ще се съгласите ли да се върнете?
— Не. Поне не и докато Акройд е в борда. Не искам да ме изхвърлят два пъти.
— А ако Акройд подаде оставка?
— Нищо не може да го помръдне от мястото му, докато все още има мнозинство в борда и докато Ивлин притежава петдесет процента от акциите, така че какъв е смисълът?
— Може и да сте прав — каза Алекс, — защото не мога да твърдя, че собствената ми позиция е особено сигурна. А и дори това да се промени, няма как да гарантирам, че банката ще оцелее. Убеден съм обаче, че ако се върнете в борда, ще имаме много по-добри шансове.
— Какво ви прави толкова сигурен в това, след като дори не ме познавате?
— Познавам Боб Ъндъруд и Памела Робинс и щом те двамата са готови да гарантират за вас, за мен това е напълно достатъчно.