— Имам ли право на глас, или е решено?
— Решено е. Можеш да избираш между Константин, Сергей и Николас.
— Константин — без никакво колебание каза Чарли.
Фиона се качи в самолета на «Бритиш Еъруейс» за Москва в компанията на малка група цивилни помощници. Те седнаха в предната част на салона, докато Саша остана сам отзад. Искаше му се той да водеше делегацията, а не да бъде просто сянка.
След като сигналът за задължително закопчаване на коланите изгасна, той се облегна назад, затвори очи и се замисли за връщането си в Съветския съюз за първи път от близо двайсет години. Как ли се беше променила страната? Дали Владимир беше станал офицер от КГБ? Дали Поляков все още беше в Ленинград? Дали вуйчо му Коля беше профсъюзен водач на пристанището и дали щяха да му позволят да го види?
Когато след четири часа самолетът кацна на летище «Шереметиево», Саша погледна през прозореца и видя малка делегация, която ги очакваше на пистата. Фиона слезе първа и се възползва от възможности да я снимат за пресата, на каквито не би могла да се надява у дома.
Тя бавно слезе по стълбата, като махаше на групата местни хора, събрани зад метална бариера, но те не отвърнаха на поздрава й. Едва когато се появи Саша избухнаха спонтанни аплодисменти и хората започнаха да му махат. Той тръгна неуверено към тях. Не можеше да повярва, че поздравите са за него, докато не видя плакат с думата КАРПЕНКО. Фиона не успя да скрие недоволството си, докато служителят на посолството излизаше напред да я посрещне.
Докато Саша вървеше към групата, в ръцете му тикнаха няколко букета. Той се опита да отговори на множеството въпроси, с които го засипваха.
— Ще се върнете ли да поведете страната?
— Какви са шансовете и тук да имаме свободни избори?
— Поласкан съм, че изобщо знаете името ми — каза Саша на една млада жена, която не би могла да е родена по времето, когато той беше избягал от Съветския съюз.
Огледа се и видя, че Фиона се качва в лимузината на посланика с британско знаменце.
— Мога ли да взема автобус до града? — попита той.
— Всеки от нас ще бъде горд да ви закара до хотела ви — каза един млад мъж, който стоеше пред тълпата. — Аз съм Фьодор — продължи той — и се питах дали бихте се съгласили да говорите на една среща тази вечер. Изглежда, че това ще е единственото ви свободно време преди началото на конференцията утре.
— За мен ще е чест — отвърна Саша и се зачуди дали няма да събере по-голяма публика в Москва, отколкото беше успял в Работническия клуб в Рокстън.
По пътя към града в кола, която нито по вид, нито по звучене показваше, че може да достигне целта си, Саша научи от Фьодор, че речите му често се отразяват в «Правда» и че дори са го показвали от време на време по телевизията като част от политиката на новия режим за отваряне към света.
Саша беше изненадан, макар да знаеше много добре, че ако властите смятат, че има и най-малка вероятност той да се върне в Русия и да участва в избори, кранчето бързо ще бъде затворено. Горбачов като че ли се справяше доста добре. Докато оставаше новост, която Комунистическата партия може да използва като пропагандно средство да покаже как философията й се разпространява по света, Саша беше в безопасност. Направо можеше да ги чуе: «Не забравяйте, че Карпенко е излязъл от пристанището на Ленинград, спечелил е стипендия в Кеймбридж и е влязъл в английския парламент. Нима това не е достатъчно доказателство, че системата ни работи?».
Когато стигнаха хотела, отвън на хапещия студ ги очакваше друга група. Саша стисна още много ръце и отговори на много въпроси. Накрая се регистрира и взе асансьора до стаята си. Хотелът може и да не беше «Савой», но ясно си личеше, че сънародниците му най-сетне са възприели идеята, че ако в Москва ще идват чужденци, трябва да им се осигурят някои от нещата, които се смятат за даденост на Запад. Той взе душ и облече другия си костюм, чиста риза и червена вратовръзка, след което слезе долу. Фьодор го чакаше.
Саша седна отпред и отново се зачуди дали ще успеят да стигнат до целта си. Загледа се през прозореца, докато минаваха покрай Кремъл.
— Един ден ще живеете там — каза Фьодор, докато оставяха Червения площад зад гърба си и продължаваха по пустите улици.
— Колко хора очаквате на срещата? — попита Саша.
— Няма откъде да знаем, защото никога досега не сме правили нещо подобно.
Саша неволно се запита дали руският Алф ще успее да събере повече от десетина души и спящо куче. Насочи мислите си към това какво да каже на публиката си. Реши, че ако събирането е малко, след няколко встъпителни думи просто ще отговори на въпросите им и ще успее да се върне в хотела навреме за вечеря.