Когато колата спря пред работническия клуб, вече беше измислил няколко изречения. Слезе от колата и беше посрещнат от жена в традиционна носия, която му поднесе хляб и сол. Той й благодари и й се поклони, след което последва Фьодор по тясна алея до някаква задна врата. Щом влезе в сградата, чу да скандират името му: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!». Когато стъпи на сцената, повече от три хиляди души се изправиха като един и продължиха да скандират.
Саша зяпна събралото се множество и осъзна, че младежкото му фукане, предназначено единствено за ушите на приятеля му Владимир, се е превърнало в сплотяваща идея за безброй хора, които никога не бе виждал и които поколения наред бяха мълчали, без да дават израз на истинските си мисли и чувства.
Речта му продължи повече от час, макар че в действителност той говори не повече от петнайсет минути, а през останалото време беше прекъсван от скандиране и аплодисменти. Когато най-сетне слезе от сцената, сградата почти се тресеше от виковете «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».
Навън хората се бяха стълпили около колата и изминаха близо километър и половина, преди Фьодор да успее да превключи на втора. Саша подозираше, че ако се опита да опише случилото се на Чарли или Елена, няма да му повярват.
Открай време се беше надявал, че ще може да изиграе някаква, та било то и съвсем малка роля в събарянето на комунизма и установяването на перестройката, но сега за първи път повярва, че може и да доживее до този ден. Дали щеше да съжалява, че не е останал в родината си? Тези мисли още занимаваха ума му, когато влезе в хотела и бързо се върна в стария си свят. Първия човек, когото видя във фоайето, беше Фиона.
— Интересно ли мина вечерта ти? — попита той.
— От посолството ни бяха осигурили билети за Болшой. Звъняхме в стаята ти, но те нямаше. Къде беше?
И тя нямаше да му повярва, ако й кажеше — и може би по-важно, нямаше да поиска да му повярва.
— На гости на стари приятели — каза Саша, взе ключа от стаята си и я последва към асансьора. — На кой етаж? — попита, когато влязоха в кабината.
— На най-горния.
Той си помисли дали да не й каже, че в Съветския съюз това е най-лошият възможен етаж, но реши, че тя няма да го разбере. Натисна двете копчета и никой не проговори, докато не стигнаха до четвъртия етаж. Саша й пожела лека нощ.
— Утре не закъснявай за автобуса. Тръгва точно в девет и петнайсет — каза Фиона, докато вратата се отваряше.
Саша се усмихна. Тя открай време обичаше да командва.
— Руснаците са прочути с навика си да те карат да чакаш — каза той, докато излизаше в коридора.
Отключи вратата на стаята си, която сигурно беше два пъти по-малка от тази на Фиона. Единствената компенсация бе, че скритите микрофони сигурно бяха два пъти по-малко. Изведнъж си даде сметка, че не е хапвал нищо, и си помисли за румсървис, но само за момент. Облече си пижамата и си легна. Все още чуваше скандирането _Кар-пен-ко_, докато полагаше глава на възглавницата. Зави се и почти моментално потъна в сън.
Запита се дали не сънува настоятелното чукане, но когато то не спря, най-накрая се събуди. Погледна си часовника — 3:07. Нямаше как да е Фиона, нали? Измъкна се от леглото, наметна халат и с неохота тръгна към вратата.
— Кой е?
— Румсървис — отвърна зноен глас.
— Не съм поръчвал румсървис — каза Саша, след като отвори вратата.
— Няма ме в менюто, скъпи — отвърна дългокраката червенокоска, облечена също в пижама и халат, но от черна коприна и разкопчани. — Аз съм специалитетът за тази нощ — каза тя и вдигна бутилка водка в едната си ръка и две чаши в другата. — Улучих стаята, нали, скъпи? — измърка на перфектен английски.
— Боя се, че не си — отвърна Саша на перфектен руски. — Но ще те помоля да дойдеш отново в седем и половина, защото забравих да си поръчам събуждане на рецепцията. — Усмихна й се мило, добави: «Лека нощ, скъпа», и затвори вратата.
Легна си, като си мислеше, че от КГБ трябва още да поработят върху проучването на целите си. Някой беше трябвало да им каже, че никога не си е падал по червенокоси. Макар че бяха познали с водката.
На следващата сутрин Саша беше сред първите качили се в автобуса и се изненада, когато Фиона изостави свитата си и седна до него.
— Добро утро, другарко министър — подразни я той. — Надявам се, че сте спали добре.
— Всъщност изкарах лоша нощ — почти прошепна Фиона. — Срещнах в салона един очарователен млад мъж, Джералд, който ми каза, че работел в посолството. Качи се в стаята ми малко след полунощ и трябваше да затръшна вратата в лицето му. Боя се обаче, че малко бях прекалила с шампанското.