— В това няма нищо лошо — каза Саша. — Ти си привлекателна необвързана жена, защо да не се насладиш на компанията на колега извън работно време? Това едва ли би предизвикало интерес у някого освен у неколцина перверзници от записващия център в Кремъл.
— Не се тревожа за секса, а за това, което може да съм казала след него — каза Фиона.
— Какво може да си казала? — попита Саша, който се наслаждаваше на всеки миг от разговора им.
Фиона скри лице в шепи и прошепна:
— Че Тачър е диктатор без чувство за хумор. Че Джефри Хол е толкова прогнил, че направо вони. И може да съм му казала имената на двама-трима от кабинета, които имат връзки със секретарките си.
— Колко нетипично за теб да си толкова недискретна, Фиона. Но едва ли бих казал, че подобни неща са новини, заслужаващи да се появят на първа страница.
— Но са, когато си ги казала, докато лежиш в обятията на офицер от КГБ.
— Не можеш да си сигурна в това.
— Знам, че в посолството не работи никой на име Джералд. Ако историята стигне до пресата, с мен ще е свършено.
— Може би не свършено, макар че вероятно би отложило повишението, за което намеква пресата. Но само ако великата Маргарет бъде най-сетне свалена, което надали ще се случи в близко бъдеще. Но защо ми казваш всичко това?
— О, я стига, Саша. Всички знаят, че имаш отлични контакти със Съветския съюз. Да не би да си си помислил и за миг, че снощната ти изява е останала незабелязана? Явно имаш влиятелни приятели в КГБ.
— Уви, нямам. Може и да не си забелязала, Фиона, но те са лошите.
— Госпожо министър? — обади се един от помощниците й, който беше спрял на почтително разстояние от тях.
— Ей сега идвам, Гъс — каза Фиона, обърна се към Саша и прошепна: — Ако можеш да помогнеш с нещо, ще съм ти вечно благодарна.
«А всички знаем каква е идеята ти за вечност», помисли си Саша, докато автобусът спираше на Червения площад.
Фиона слезе начело на малкия си отряд и беше посрещната от руския си колега, който по поведението й никога не би познал, че нещо я тревожи. «Впечатляващо», помисли си Саша, докато я следваше.
Поведоха делегацията през огромни железни порти с релефни изображения от обсадата на Москва. Двама униформени гвардейци застанаха мирно, докато англичаните минаваха между тях.
След това продължиха по широко стълбище с червена пътека до втория етаж, където имаше огромна пищно украсена зала, а в нея дълга дъбова маса с кожени столове с високи облегалки, които спокойно биха могли да красят дворец — може би го бяха правили някога.
Гостите бяха поканени да заемат местата си. Табелката с името на Саша беше третата от края. След като седнаха, делегатите бяха оставени да чакат известно време, преди руснаците да влязат и да се настанят от другата страна на масата.
Домакинът им изнесе дълга предсказуема реч, която не се нуждаеше от превод. Саша остана с чувството, че отговорът на Фиона не отговаря на обичайните й стандарти. Не че това означаваше нещо. Черновата на финалното комюнике вече беше написана и то щеше да излезе в следобеда на последния ден на конференцията, независимо какво щеше да се каже през следващите два дни.
За сутрешната сесия се разделиха на работни групи, които обсъждаха обмена на студенти, визовите ограничения и гостуването на колекцията Уолпол от Ермитажа, която да бъде изложена в Хътън Хол. Руснаците като че ли се тревожеха единствено за това дали ще си получат обратно картините.
Саша го забеляза през обедната почивка — седеше сам в другия край на залата.
Беше с тъмнозелена униформа, окичена с ордени, а златните му еполети показваха, че се е издигнал бързо по стълбицата. Саша би познал навсякъде тези пресмятащи студени сини очи.
Владимир се усмихна и тръгна към него. Когато доближи на около метър, спря досущ като боксьор срещу противника си в средата на ринга, в очакване да види кой от двамата ще замахне пръв.
Саша вече беше подготвен за началния гамбит, макар да подозираше, че Владимир също е работил доста върху своя, тъй като тази среща със сигурност не беше случайна.
— Трябва да кажа, че съм изненадан, че си намерил време да присъстваш на такова маловажно събитие, Владимир.
— При други обстоятелства не бих си направил труда, но от доста време с нетърпение очаквам да се срещна с теб, Саша.
— Трогнат съм, че Аполон е благоволил да слезе от планината.
— Първо искам да ти честитя за успеха ти, откакто избяга от страната — каза Владимир, без да обръща внимание на алюзията. — Трябва обаче да те посъветвам да не посещаваш Ленинград. Старият ти приятел полковник Поляков може да те чака. А той не е от хората, които вярват в прошката и забравянето.