— Колко им дадохме миналата година?
— Петдесет хиляди долара, господин председател, но пък годината е изборна.
— Изборите винаги ме карат да си мисля за Лорънс. Е, нека ги направим сто хиляди тази година.
— Разбира се, господин председател.
— Нещо друго за сутринта?
— Не, но имате обяд с Боб Ъндъруд в «Алгонкин» и не забравяйте, че той винаги е точен.
Алекс кимна.
— Знаеш ли какво иска?
— Да напусне. «Време е да смъкна ботушите», ако си спомням точните му думи.
— Никога. Остава в борда, докато не се строполи мъртъв.
— Мисля, че се бои точно от това, господин председател.
— А за следобеда?
— Графикът ви е свободен до фитнеса в пет. Треньорът каза, че сте пропуснали последните две тренировки.
— Но това не му пречи да ми праща сметката, дори ако не ходя.
— Не това е важното, господин председател.
— Нещо друго?
— Само да ви напомня, че имате годишнина от сватбата и ще изведете съпругата си на вечеря.
— Разбира се. По-добре да отскоча до центъра следобеда и да й потърся някакъв подарък.
— Ана вече си избра подаръка, който иска — каза г-ца Робинс.
— Позволено ли ми е да науча какъв е?
— Чанта «Клое» от «Бонвит Телър».
— Добре, ще взема една днес следобед. Какъв цвят?
— Сива. Вече е опакована и беше доставена в кабинета ми вчера. Трябва само да подпишете това. — Тя сложи на бюрото поздравителна картичка.
— Памела, понякога си мисля, че би била по-добър председател от мен.
— Щом казвате. А междувременно мога ли да се погрижа да подпишете всички писма от кореспонденцията ви преди господин Удс да е дошъл?
Връщането на Памела на старата й работа беше най-умният ход, който бе правил някога, помисли си Алекс, докато отваряше папката с кореспонденцията. Прочете внимателно всяко писмо, като тук-там правеше по някоя дребна поправка или добавяше по нещо накрая. Тъкмо четеше писмо от президента на бизнес училището в Харвард, който го канеше да говори пред завършващите студенти наесен, когато на вратата се почука.
— Господин Удс — каза г-ца Робинс.
— Шелдън. — Алекс се изправи и заобиколи бюрото. — Наистина ли мина цяла година? Да ти предложа кафе?
— Не, благодаря — отвърна Удс.
— Преди да си казал каквото и да било, да, знам, че предстоят избори, и вече реших да удвоя дарението ни за партията в памет на Лорънс.
— Много щедро от твоя страна, Алекс. От него би станал чудесен конгресмен.
— Така е — каза Алекс. — Не минава ден, без да скърбя за смъртта му. Той буквално промени живота ми и така и нямах възможност да му благодаря.
— Ако беше жив, Лорънс щеше да благодари на теб — каза Удс. — Цял Бостън знае, че банката имаше сериозни неприятности, преди да я поемеш. Ама че обрат. Чувам, че си номиниран за банкер на годината.
— До голяма степен това се дължи на Джейк Колман, който е коренно различен от предшественика си.
— Да, беше наистина сполучлив ход. Предполагам знаеш, че Акройд излезе на свобода миналата седмица?
— Чух и изобщо нямаше да обърна внимание, ако на следващия ден не беше взел самолета за Ница.
— Не разбирам — каза Удс.
— И по-добре да си остане така — каза Алекс, подписа чек за 100 000 долара и му го връчи.
— Наистина съм ти много благодарен — каза той. — Но не това е причината да поискам да се видим.
— Сто хиляди не са ли достатъчно?
— Повече от достатъчно. Просто ние, тоест комитетът, се надявахме да се съгласиш да те издигнем като кандидат на демократите за младши сенатор от Масачузетс.
Алекс не успя да скрие изненадата си.
— Когато искахте да се кандидатирам за Конгреса след смъртта на Лорънс — най-сетне успя да каже той, — отказах с неохота предложението, за да мога да поема банката. Признавам обаче, че често съм се питал дали решението ми беше правилно и дали политиката не е истинското ми призвание.
— В такъв случай може би е време да приемеш едно още по-голямо предизвикателство.
— Уви, не — отвърна Алекс. — Макар че банката вече е на крака, сега искам да направя следващата стъпка и да я включа в голямата лига. Колко според теб ще дари «Банк ъф Америка» за каузата на демократите?
— Те вече ни дадоха четвърт милион за кампанията.
— Значи ще знам, че сме постигнали целта си, когато ми поискаш същата сума и по-важното, когато ти я дам, без изобщо да се замислям.
— Бих предпочел сто хиляди, стига ти да си кандидатът.
— Поласкан съм, Шелдън, но отговорът си остава не. Все пак благодаря за поканата. — Алекс докосна копчето под бюрото си.