— Жалко. От теб би станал изключителен сенатор.
— Това е голям комплимент, Шелдън. Може би в следващия живот. — Двамата си стиснаха ръцете, а г-ца Робинс влезе в стаята да изпрати г-н Удс до асансьора.
Алекс се облегна назад и си помисли колко ли различен би бил животът му, ако Лорънс не си беше отишъл — или ако с майка си се бяха качили в другия контейнер. Бързо се отърси от въпросите «какво ли щеше да е» и се върна в реалния свят. Сложи чавка върху писмото от президента на бизнес училището в Харвард.
Г-ца Робинс тъкмо беше излязла, когато телефонът иззвъня. Алекс вдигна и веднага позна гласа от другата страна.
— Здрасти, Димитрий — каза той. — Отдавна не сме се чували. Как си?
— Благодаря, добре, Алекс — отвърна Димитрий. — А ти?
— Отлично.
— Радвам се да го чуя, Алекс, но реших, че трябва да знаеш, че Иван Доноков е излязъл от затвора и е на път към Москва.
— Как е възможно? — Кръвта на Алекс се смрази. — Нали беше осъден на деветдесет и девет години без право на помилване.
— ЦРУ са го разменили за двама наши агенти, гнили в някаква адска дупка в Москва повече от десетилетие.
— Да се надяваме, че няма да съжаляват. Благодаря, че ми каза.
— Надявам се ти да не съжаляваш — каза Димитрий, но едва след като беше затворил телефона.
Алекс се опита да пропъди Доноков от ума си и продължи да подписва писма. Мислите му бяха прекъснати отново, когато г-ца Робинс влезе да вземе папката с кореспонденцията.
— Памела, преди да съм забравил, вече трети ден виждам някакъв мъж да седи на рецепцията. Имаш ли представа кой е?
— Някой си господин Пушкин. Долетял от Ленинград с надеждата, че ще се съгласите да се видите с него. Твърди, че бил ваш съученик.
— Пушкин — повтори Алекс. — Велик писател, но не помня да съм имал съученик с тази фамилия. Но щом е толкова твърдо решен да ме види, няма да е зле да му отделя няколко минути.
— Казва, че му трябвали два часа. Опитах се да му обясня, че ще имате два часа чак по Коледа, но това не го обезкуражи, което ме кара да се чудя дали не работи за КГБ.
— От КГБ не седят на рецепцията три дни, особено когато всеки може да ги види. Така че нека видим заека, преди да стреляме. Но се погрижи да ме спасиш от него след петнайсет минути — кажи му, че имам друга среща.
— Да, господин председател — отвърна г-ца Робинс, макар изобщо да не изглеждаше убедена.
Алекс продължи да подписва най-различни писма.
На вратата се почука и г-ца Робинс влезе, следвана от човек, който му изглеждаше познат. Накрая се сети.
— Миша, колко се радвам да се видим! Много време мина — каза Алекс, докато г-ца Робинс излизаше.
— И аз се радвам да те видя, Александър. Изненадан съм, че ме помниш.
— Капитанът на втория отбор по шах. Още ли играеш?
— Понякога, но така и не достигнах твоите замайващи висоти, така че не ми предлагай да изиграем партия.
— Не помня кога играх за последно — призна Алекс и отново си спомни за Доноков. — Преди да ми кажеш какво те води в Бостън, как е родният ми град?
— Ленинград е винаги прекрасен по това време на годината, както сигурно помниш — каза Пушкин на руски. — Дори се носят слухове, че скоро щели да го прекръстят отново на Санкт Петербург. Още един опит за поддържане на мита, че старият режим е сменен.
Руската реч изведнъж изпълни Алекс с тъга и дори с малко чувство за вина, че почти е забравил родината си. Вгледа се по-внимателно в Пушкин. Имаше гъст кафяв мустак, който напомняше на Алекс за баща му. Беше с костюм с широки ревери, което подсказваше, че или не се интересува от мода, или за първи път пътува извън Съветския съюз.
— Баща ми работеше на пристанището, когато твоят беше главен бригадир — каза Пушкин. — Много момчета все още си го спомнят с уважение и обич.
— А вуйчо ми Коля?
— Сега той е главен бригадир. Каза да поздравя теб и майка ти.
«Дължа му живота си», понечи да каже Алекс, но се спря, когато си спомни, че ако майор Поляков е все още жив, рискът не си заслужава.
— Моля те да му предадеш много поздрави и му кажи, че се надявам скоро да се видим.
— Надявам се да е по-скоро, отколкото предполагаш — каза Пушкин. — Виждам го от време на време, обикновено на стадиона.
— И двамата викате за «Зенит», сигурен съм.
— Че как иначе?
— А старият ми приятел Владимир?
— Не съм го виждал от години — каза Пушкин. — Последно чух, че е полковник от КГБ някъде в Източна Германия.
— Не ми се вярва това да е част от дългосрочния му план — каза Алекс. — Сигурен съм обаче, че не си дошъл чак в Бостън, за да се отдаваш на спомени. Какво имаше предвид с това, че може да видя вуйчо си по-скоро, отколкото предполагам?