Точно когато стигнаха мостчето се разнесе вик.
— Спрете тези двамата!
Майка му изтича покрай него.
Алекс погледна назад и видя един офицер да маха трескаво на двама моряци, които разтоварваха контейнер от трюма. Те моментално зарязаха работата си, но Алекс вече беше на средата на мостчето. Когато стигна кея, погледна назад и видя, че моряците тичат към него и майка му, която стоеше като замръзнала. После чу приближаващи стъпки зад себе си и стисна юмруци, макар че знаеше, че няма шанс.
— Те няма да създадат неприятности — тихо каза Димитрий, докато заставаше до Алекс. Двамата моряци рязко спряха веднага щом го видяха. Поколебаха се за момент, обърнаха се и тръгнаха нагоре по мостчето. — Добри момчета — каза Димитрий. — Истината е, че биха предпочели да изгубят две-три надници, отколкото два-три зъба.
— А сега какво? — попита Алекс.
— Елате с мен — каза Димитрий и моментално тръгна с вид на човек, който определено знае накъде отива.
Елена стисна ръката на Алекс. Синът й не можеше да скрие вълнението си от перспективата да живее в Америка.
Алекс забеляза пътници от други кораби, които вървяха в противоположната посока. Някои носеха кожени куфари, други бутаха натоварени колички, а един-двама дори използваха помощта на носачи. Елена и Алекс нямаха багаж. Всичките им притежания бяха или откраднати, или изхвърлени през борда от Стрелников.
Двамата последваха Димитрий към внушителна каменна сграда, над чийто вход с големи бели букви пишеше ЧУЖДЕНЦИ.
Щом влезе в сградата, Елена замръзна, зяпнала невярващо дългите опашки хора, които говореха на безброй езици и се надяваха на едно и също — да им бъде позволено да минат през бариерата и да влязат в един нов свят.
Димитрий се нареди на най-късата опашка и даде знак на Алекс и Елена да отидат при него. Алекс не се поколеба, но Елена сякаш беше пуснала корени на мястото си, неподвижна като статуя.
— Пази ни мястото, докато ида да доведа майка ти — каза Димитрий.
— Елена — каза той, когато отиде при нея, — да не искаш да се върнеш в Русия?
— Не, но…
— Тогава се нареди на опашката — каза Димитрий, като за първи път повиши тон. Елена все още изглеждаше несигурна, сякаш преценяваше коя от двете злини е по-малка. Накрая Димитрий изгуби търпение. — Ако не го направиш, никога повече няма да видиш сина си, защото той със сигурност няма да се върне в Ленинград.
Елена неохотно отиде при Алекс в края на опашката.
Алекс изгаряше от нетърпение да продължат напред, но му се наложи да гледа как голямата черна стрелка на часовника на стената прави три обиколки, преди най-сетне да дойде техният ред.
Използва времето, като засипа Димитрий с въпроси какво могат да очакват, след като прекосят бялата линия. Димитрий беше по-загрижен да подготви историите им, преди да бъдат разпитани от имиграционния служител, който бе чувал какво ли не. Елена беше убедена, че когато я изслушат, ще я върнат на кораба и ще я предадат на Стрелников, за да започнат еднопосочното плаване до Ленинград, където майор Поляков ще я чака на пристанището.
— Погрижете се и двамата да се придържате към версията, за която се разбрахме — прошепна Димитрий.
— Следващият!
Елена колебливо пристъпи напред, без да откъсва очи от мъжа, който седеше на висок стол зад дървено бюро. Беше с тъмносиня униформа с три звезди на реверите. За нея униформите означаваха само едно — неприятности. И колкото повече бяха звездите, толкова повече бяха и неприятностите. Докато приближаваше бюрото, Алекс се промъкна покрай нея и отправи към служителя широка усмивка, която беше посрещната с намръщване. Димитрий го дръпна назад.
— Семейство ли сте? — попита служителят.
— Не, сър — отвърна Димитрий. — Аз съм американски гражданин от осем години. — И подаде паспорта си на служителя.
Служителят бавно прелисти страниците, като провери датите и входните печати, преди да му го върне. След това отвори едно чекмедже, извади дълъг формуляр, сложи го на бюрото заедно с химикалка и насочи вниманието си към разтрепераната жена пред себе си.
— Име?
— Александър Константинович Карпенко.
— Не ти — твърдо каза служителят и посочи Елена с химикалката.
— Елена Ивановна Карпенко.
— Знаете ли английски?
— Малко, сър.
— Откъде идвате?
— От Ленинград, Съветски съюз.
Служителят попълни две графи.
— Съпруг ли сте на госпожата? — обърна се той към Димитрий.