Този път Елена беше онази, която зяпна грижливо подредените маси с безупречно чистите покривки на червени и бели квадрати, сгънатите салфетки и финия костен порцелан. Сервитьори с елегантни бели сака сновяха напред-назад и обслужваха клиентите. Морети обаче продължи да върви, докато не стигнаха една странична врата, която той отвори и им даде знак да го последват. Качиха се по слабо осветено стълбище до първия етаж, където Морети отвори друга врата.
— Апартаментът е много малък — призна той и се дръпна, за да им направи път. — С жена ми живеехме тук, след като се оженихме.
Елена не спомена, че жилището е по-голямо от апартамента им в Ленинград и много по-добре обзаведено. Влезе в дневната, която гледаше към главната улица, точно докато по нея с рев минаваше мотоциклет. Никога досега не беше виждала задръстване и не беше чувала шум от уличен трафик. Огледа малката кухня, банята и двете спални. Саша моментално си заплю по-малката, строполи се на леглото, затвори очи и заспа.
— Време е да се запознаете с главния готвач — прошепна Морети.
Оставиха спящия Саша и се върнаха долу. Морети влезе в ресторанта и поведе Елена към кухнята.
Тя имаше чувството, че се е озовала в рая. Всичко, за което си беше мечтала в Ленинград, го имаше тук — и още много други неща.
Морети я представи на главния готвач и обясни как се е запознал с нея по време на плаването до Англия. Готвачът изслуша внимателно шефа си, но не изглеждаше много впечатлен.
— Мисис Карпенко, защо не погледате един-два дни, за да видите как правим нещата тук — предложи той. — После ще решим къде ще е най-подходящо за вас.
Само след два часа Елена вече помагаше на майстора на сосовете и много преди последният клиент да си тръгне снизходителното изражение на главния готвач се беше сменило с уважение към дамата от Ленинград.
Елена се върна в апартамента малко след полунощ, напълно изтощена. Погледна Саша, който спеше дълбоко, както си беше с дрехите. Свали му обувките и го зави с одеяло. Първото, което трябваше да направи утре сутринта, беше да му намери подходящо училище.
Мистър Морети имаше идеи и по този въпрос.
Елена се опита да се съсредоточи и да не мисли за ставащото в салона, макар че бъдещето на Саша може би зависеше от това, и се зае да приготви любимото ястие на мистър Килтър много преди той да е пристигнал.
Мистър Морети отведе господина и съпругата му до една маса в ъгъла, резервирана за редовни клиенти или важни гости.
Мистър и мисис Килтър не бяха редовни клиенти, а попадаха в категорията на онези, които идваха тук за годишнини или при особени случаи. Мистър Морети обаче беше заръчал на хората си да се отнасят към тях като към важни гости.
Връчи им менюто и попита мистър Килтър:
— Желаете ли нещо за пиене?
— Засега само чаша вода. Ще избера виното след като решим какво ще ядем.
— Разбира се, сър — каза Морети. Остави ги да изучават менюто, отиде в кухнята и каза: — Пристигнаха. Сложих ги на единайсета маса.
Главният готвач кимна. Той рядко говореше, освен за да навика някой от майсторите на сосове, макар че трябваше да признае, че животът му е станал доста по-лек с пристигането на най-новата им служителка. Мисис Карпенко също не беше от приказливите и приготвяше ястията си умело и с гордост. На скептичния готвач му трябваше по-малко от седмица да признае, че в «Морети» се е появил рядък талант, и той предупреди шефа си, че се страхува, че няма да мине много време, преди тя да продължи напред и да се окаже начело на някоя кухня.
Мистър Морети се върна в салона и прошепна на оберкелнера:
— Джино, аз ще поема поръчките от единайсета маса.
Видя, че специалният му гост затваря менюто, и бързо отиде при масата му.
— Решихте ли какво да бъде, мадам? — обърна се към мисис Килтър и извади бележник и химикалка от джоба на сакото си.