— В такъв случай трябва да ви предупредя, мистър Килтър, че не мога да си позволя училищната униформа, още по-малко таксата.
Директорът се поколеба.
— Ние предлагаме места на ученици, които са… в затруднено положение, така да се каже. И разбира се — бързо добави той, — отпускаме стипендии на особено надарените деца. — Елена не изглеждаше особено убедена. — Да ви предложа кафе?
— Не, благодаря, мистър Килтър. Сигурна съм, че сте много зает, така че не искам да ви отнемам от времето. Ще почета списание, докато чакам.
— Много любезно от ваша страна. — Директорът си погледна часовника. — Ще се върна след четирийсет минути.
Тъкмо се канеше да излезе, когато вратата рязко се отвори и в стаята нахлу мистър Сътън. Отиде бързо до мистър Килтър и зашепна в ухото му.
— Мисис Карпенко, ще бъдете ли така добра да почакате тук? — каза директорът. — Веднага се връщам.
— Проблем ли има? — разтревожено попита Елена, но двамата мъже вече бяха излезли.
— Да не искаш да кажеш, че е приключил изпита за двайсет минути? Това ми се струва невъзможно.
— Още по-невероятното е — каза Сътън, който почти тичаше, — че изкара сто процента и честно казано, изглеждаше отегчен. — Отвори вратата на класната стая и се дръпна, за да направи път на директора.
— Карпенко — каза Килтър, след като погледна дългата редица чавки, — мога ли да те попитам дали си виждал този тест и преди?
— Не, сър.
Директорът прегледа по-внимателно отговорите на ученика.
— Би ли отговорил на няколко устни въпроса?
— Разбира се, сър.
Директорът кимна на мистър Сътън.
— Карпенко, ако хвърля три зара — каза Сътън, — каква е вероятността общият сбор от точките им да е десет?
Саша взе химикалката почна да смята. След четири минути беше готов с резултата.
— Едно на осем, сър.
— Забележително — каза Сътън. Усмихна се на директора, който като класик не беше разбрал нищо. — Вторият ми въпрос е: ако ти предложат залог от десет към едно, че няма да изкараш десет с три зара, ще приемеш ли залога?
— Разбира се, сър — без колебание отвърна Саша. — Защото средно би трябвало да печеля веднъж на всеки осем хвърляния. Но бих искал да сложа поне сто залога, преди да сметна, че това е статистически надеждно.
Мистър Сътън се обърна към мистър Килтър.
— Господин директор, моля ви, не допускайте това момче да отиде в някое друго училище.
9.
Алекс
На път към Бруклин
Алекс се загледа в тъмната дупка, в която забързано се стичаха маса хора.
— Хайде — каза Димитрий и поведе своите колебаещи се подопечни по тясното стълбище, след което спря при бариерата за билети, купи три и продължиха по мръсния перон.
Алекс чу грохот в далечината, сякаш наближаваше гръмотевична буря, след което от една огромна пещера в другия край на перона се появи влак, какъвто не беше виждал. В Ленинград станциите на метрото бяха от зелен мрамор и вагоните бяха кристалночисти. Единствено пътниците бяха сиви.
— Ще свикнете — каза Димитрий, когато вратите се плъзнаха настрани. — След десет спирки сме в Бруклин.
Но и двамата не го слушаха, твърде погълнати от собствените си мисли.
Алекс се огледа и забеляза, че няма и двама души, които да си приличат. Всички бъбреха на различни езици. В Ленинград пътниците рядко разговаряха помежду си и ако го правеха, беше винаги на руски. Алекс беше запленен. Елена изглеждаше смазана.
Алекс погледна имената на спирките на малката карта над вратата на вагона — Боулинг Грийн, Бороу Хол, Атлантик авеню, Проспект Парк минаха и отминаха, а той не преставаше да гледа пътниците, които слизаха и се качваха. Когато влакът най-сетне спря на Брайтън Бийч, Димитрий ги изведе на перона. Един ескалатор ги отнесе нагоре и след като слязоха от него, Димитрий им показа как да пъхнат жетони във въртележката. Излязоха на слънце и Алекс бе поразен от огромния брой хора, които вървяха по тротоара със скорост, каквато никога не беше виждал. Всички, изглежда, бързаха нанякъде. По улицата коли колкото танкове надуваха клаксони на всеки, който се осмелеше да им се изпречи на пътя.
Димитрий сякаш не забелязваше шума.
Алекс беше озадачен и от ярките надписи и картини, изрисувани по стените и дори по вратите. Графити, обясни му Димитрий — нещо, което Алекс никога не беше виждал в Ленинград. Някакво бръмчене го накара да погледне нагоре и видя самолет, който сякаш падаше от небето. Алекс замръзна ужасен, а Димитрий избухна в смях.