— Но… — започна Елена.
— Не мога да ви предложа апартамент над ресторанта, но съм готов да ви плащам двойно, което ще ви позволи да си наемете квартира. — Саша се заслуша с интерес. — Разбира се, няма да е леко, тъй като имаме два пъти повече маси, отколкото в «Морети». Но ако се съди по всичко, което чух, вие ще приемете с готовност подобно предизвикателство.
— Поласкана съм, мистър Анели, но съм задължена на мистър Морети, който…
— А ако съм готов да покрия и този дълг, мисис Карпенко?
— Не става въпрос за финансов, а за личен дълг — каза Елена. — Благодарение на мистър Морети двамата със Саша успяхме да дойдем в тази страна. Това не е нещо, за което мога да се отплатя лесно.
— Разбирам. Много ми се иска аз да бях на онзи кораб от Ленинград. — Мистър Анели даде на Елена визитката си. — Но ако случайно размислите…
— Не и докато мистър Морети е жив — отвърна Елена.
— Въпреки репутацията на сънародника ми, лично аз не бих стигнал чак дотам — каза Анели. — Но щом настоявате… — Тримата избухнаха в смях.
— За мен беше удоволствие да се запознаем — каза Елена, стана и изпрати мистър Анели до вратата.
— Ще кажеш ли на мистър Морети за предложението? — попита Саша, когато тя се върна в кухнята.
— Категорично не. В момента си има достатъчно проблеми и без да го заплашвам, че ще напусна.
— Но ако знае за офертата, може да ти предложи повишение и може би дори процент от печалбата.
— Няма никакви печалби — каза Елена. — Ресторантът едва излиза на нулата.
— Още една причина да погледнеш сериозно на предложението на мистър Анели. В края на краищата може и да не получиш друга подобна възможност.
— Може и да си прав, Саша, но лоялността няма цена. Тя трябва да се спечели. А и мистър Морети заслужава нещо по-добро. — Саша не изглеждаше особено убеден. — Ако някога се изправиш пред подобна дилема — рече Елена, — просто си помисли какво би направил баща ти и няма да сгрешиш.
— Директорът иска да те види, Карпенко — каза мистър Сътън, когато влезе в класната стая на следващата сутрин. — Трябва да се явиш незабавно в кабинета му.
Тонът на учителя ясно показваше, че това е заповед. Саша стана и излезе от класната стая, като болезнено чувстваше погледите на момчетата върху себе си. Докато вървеше по коридора, се зачуди какво ли иска директорът от него. Почука на вратата му.
— Влез — каза непознат глас.
Саша влезе в кабинета на мистър Килтър и го завари да седи с мрачна физиономия зад бюрото си. Срещу него седеше друг мъж, който не се обърна.
— Карпенко, това е мистър Тремлет — каза директорът. Едрият мъж с оредяваща рижа коса и шкембе, което му пречеше да си закопчае сакото, се обърна и изгледа Саша със самодоволния поглед на картоиграч, държащ каре аса. — Мистър Тремлет ми каза, че вчера си пребил сина му по време на футболен мач и си му счупил носа. Вярно ли е?
— Да, сър.
— Мистър Тремлет ме уверява, че синът му не е направил нищо, с което да те провокира, освен че е вкарал гол. Вярно ли е?
Още през първата седмица в училището Саша беше научил значението на думата «доносничене», както и на последствията.
— В Съветския съюз го наричат сътрудничество — беше обяснил той на приятеля си Бен Коен. — Но последиците едва ли са по-сериозни от това да те пратят в Ковънтри.
Директорът чакаше обяснение и изражението му ясно показваше, че се надява да чуе такова. Саша обаче не направи опит да се защити.
— В такъв случай — каза мистър Килтър — не ми оставяш друг избор освен да ти наложа съответното наказание.
Саша беше готов за затваряне в килер, допълнителна извънкласна работа и дори бой с пръчка, но остана шокиран, когато чу присъдата на директора, особено когато това означаваше, че училището ще пострада точно толкова, колкото и той самият. Подозираше обаче, че това изобщо не безпокои Тремлет. Нито бащата, нито сина.
— И ако подобен инцидент се повтори, Карпенко, ще бъда принуден да прекратя стипендията ти. — Саша знаеше, че това означава, че ще трябва да напусне училището, защото майка му със сигурност не можеше да си позволи да плаща таксата. — Да се надяваме, че с това въпросът е решен — бяха последните думи на директора.
— Защо не му каза истината? — попита Бен, когато Саша му обясни защо е бил понижен във Втори отбор до края на сезона.
— Бащата на Тремлет е училищен настоятел и местен съветник. На кого мислиш, че е по-вероятно да повярва Килтър?
— Това не е Съветският съюз — каза Бен. — И мистър Килтър е честен човек. Знам го от личен опит.
— Какво искаш да кажеш?