Саша го сграбчи за раменете и го издърпа от момичето, което изпищя още по-силно. Тремлет изруга, взе си обувките и явно спомнил си счупения си нос, си тръгна.
Саша коленичи до момичето и тъкмо му подаваше блузата, когато иззад павилиона дотичаха треньорът по крикет и три момчета.
— Не бях аз — запротестира Саша, но когато се обърна, очаквайки момичето да потвърди думите му, то вече тичаше босо през тревата, без да поглежда назад.
— Не бях аз — повтори Саша, след като треньорът по крикет го отведе направо в директорския кабинет и съобщи на какво е станал свидетел.
— Тогава кой е бил? — остро попита директорът. — Мистър Лий те е заварил сам с момичето, което е изпищяло, преди да побегне. Не е имало други.
— Имаше — каза Саша, — но не го разпознах.
— Карпенко, май не си даваш сметка колко сериозно е това. Положението е такова, че нямам друг избор, освен да те отстраня от занятия и да предам въпроса в ръцете на полицията.
Саша изгледа непокорно директора и повтори:
— Той избяга.
— Кой?
— Не го разпознах.
— В такъв случай незабавно се прибирай у дома. Съветвам те да кажеш на майка си точно какво се е случило и да се надяваме, че тя ще успее да те вразуми.
Саша излезе от директорския кабинет и бавно тръгна към къщи, напълно забравил за Тринити и Лондонското училище по икономика.
— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — каза майка му, когато той влезе в кухнята.
Саша седна на масата, подпря глава на ръцете си и започна да й разказва защо се е прибрал по-рано. Беше стигнал до «коленичих до нея…», когато някой задумка на вратата.
Елена отвори и видя двама униформени полицаи, които се извисяваха над нея.
— Вие ли сте мисис Карпенко? — попита първият.
— Да.
— Синът ви Саша тук ли е?
— Да, тук е.
— Трябва да го отведа в участъка, госпожо.
— Защо? — запротестира Елена и препречи вратата. — Не е направил нищо лошо.
— Ако наистина е така, няма от какво да се страхува, госпожо — каза вторият полицай. — Разбира се, вие също можете да дойдете с нас.
По време на пътя до местния полицейски участък Елена и Саша седяха мълчаливо на задната седалка на колата. След като Саша беше регистриран от дежурния сержант, ги въведоха в малка стая за разпити в мазето и им казаха да изчакат.
— Не казвай нито дума — каза майка му, щом вратата се затвори. — Да те отстранят от занятия е едно, но да те върнат в Съветския съюз — съвсем друго.
— Но това не е Съветският съюз, мамо. В Англия си невинен до доказване на противното.
Вратата се отвори и в стаята влезе мъж на средна възраст с тъмносив костюм, който седна срещу тях.
— Добър вечер, мисис Карпенко. Аз съм детектив инспектор Мадокс и разследвам този случай.
— Синът ми е невинен и…
— И сега ще му дадем възможност да го докаже — каза Мадокс. — Бихме искали синът ви да участва в очна ставка, но тъй като е непълнолетен, не можем да го направим без писменото ви съгласие.
— А ако откажа?
— Тогава ще бъде арестуван и ще прекара нощта в ареста, докато продължим разследването. Но ако сте убедена, че той няма нищо за криене…
— Нямам нищо за криене — каза Саша. — Мамо, моля те, подпиши.
Инспекторът постави формуляр от две страници на масата пред Елена и й подаде химикалка. Тя прочете внимателно всяка дума, преди най-сетне да подпише.
— Младежо, ела с мен, ако обичаш — каза инспекторът, стана от мястото си и поведе Саша по коридора. След това се дръпна настрани и Саша влезе в дълга тясна стая с подиум от едната страна. На него бяха наредени осем младежи приблизително на неговата възраст, които очевидно го чакаха.
— Можеш да избереш къде да застанеш — каза инспекторът.
Саша се качи на подиума и застана на второто място отляво. Никога не беше виждал момчетата от двете страни.
— Сега ще помоля всички ви да се обърнете с лице към огледалото пред вас.
Инспекторът излезе и отиде в съседното помещение, където го чакаха уплашено момиче с майка му и една полицайка.
— Е, мис Алън — каза детектив инспектор Мадокс, след като дръпна завесата покрай стената на стаята, — не забравяйте, че вие можете да ги виждате, но те не виждат вас. — Момичето не изглеждаше убедено, но когато майка му кимна, се загледа внимателно в деветимата младежи. Трябваха й само няколко секунди, преди да посочи втория вдясно.
— Мис Алън, можете ли да потвърдите, че това е младежът, който ви е нападнал? — попита Мадокс.
— Не — едва чуто прошепна момичето. — Това е момчето, което ми се притече на помощ.
Натисна звънеца два пъти. Знаеше, че той си е у дома, защото беше прекарала в колата си последните два часа и го чакаше да се върне. Когато отвори, той я изгледа отвисоко и попита: