Следващата събота, докато вървеше към пазара, ги видя за първи път. Мъже и жени на различна възраст и от различни националности, които имаха едно общо помежду си — страстта към шаха. Спомни си, че Димитрий му беше споменал за Площада на играчите, и реши да ги види лично. Всички бяха навели глави, изучаваха усърдно дъските и очакваха следващия ход на противниците си.
Алекс не беше играл шах, откакто бе пристигнал в Америка, и подобно на страдащ от абстиненция наркоман се присъедини към зяпачите, като бързо минаваше от една дъска към друга, докато не стигна до някакъв пълен мъж на средна възраст с джинси и пуловер, който седеше сам. Никой от другите играчи като че ли нямаше желание да седне срещу него. Алекс реши, че има само един начин да разбере защо.
— Здравейте — каза той. — Аз съм Алекс.
— Иван — отвърна мъжът. — Но преди да седнеш, имаш ли долар за губене? Защото това ще се случи, когато те бия.
Алекс имаше един долар — два всъщност, дадени му от Елена заедно със списъка неща, които трябваше да напазарува за уикенда.
Седна, извади банкнотата от джоба си и я показа.
— А сега да видя вашата.
Мъжът се засмя.
— Ще я видиш, ако ме биеш. — И премести пешката пред десния офицер две позиции напред.
Алекс тутакси разпозна често използвания от Борис Спаски дебют и отговори, като премести с една позиция пешката пред царицата си.
Безспорният шампион на Брайтън Бийч го погледна, преди да премести десния си кон пред пешките. След още няколко хода Иван си даде сметка, че ще трябва да се съсредоточи, ако иска да победи младия си съперник.
Двамата изобщо не забелязаха, че около тях започва да се струпва малка тълпа, която се питаше дали е възможно «шампионът» да изгуби за първи път от месеци. След още четирийсет минути зяпачите заръкопляскаха, когато Алекс каза: «Шах и мат».
— Две от три? — предложи мъжът, докато му подаваше един долар.
— Съжалявам, сър, но трябва да тръгвам — отвърна Алекс. — Имам да изпълнявам задачи за майка ми.
Начинът, по който произнесе «майка ми», накара Иван да каже следващите си думи на руски.
— Тогава ела утре по обед и ми дай шанс да си върна изгубения долар.
— С удоволствие — отвърна Алекс, стана и стисна ръката на мъжа с ясното съзнание, че няма да успее да го изненада втори път.
Не знаеше колко точно е часът, но беше сигурен, че майка му вече се е прибрала. Тръгна забързано към пазара, откъдето купи зеленчуците и свинските котлети от списъка. Бързо беше научил на кои сергии да отива за най-доброто месо и свежи зеленчуци, но въпреки това много му харесваше да се пазари с продавачите, преди да купи каквото и да било — нещо, което всеки руснак правеше, откакто се ражда, с изключение на майка му.
След като купи килограм картофи, които бяха последни в списъка, Алекс тръгна да се прибира.
Нямаше да спре, ако не я беше видял да го гледа през витрината. Поколеба се за момент, после тръгна към магазина, сякаш от самото начало бе имал това намерение.
— Трябва ми колан — каза Алекс първото нещо, което изникна в главата му.
— Това не е единственото, което ти трябва — отвърна момичето, докато избираше почти нов кафяв кожен колан и му го подаваше. Алекс се опита да й даде спечелените си пари. — Задръж ги — каза тя. — С тях можеш да ме заведеш на кино утре вечер.
Алекс остана без думи. Никога не беше канил момиче на среща, а сега момиче канеше него. Кагни определено не би го одобрил.
— «Имало едно време на Запад» с Хенри Фонда — каза момичето.
Хари никога не беше чувал за Хенри Фонда.
— А, да — каза той. — И аз се канех да го гледам.
— Е, значи ще го гледаш. С мен. Ще те чакам в шест и половина при «Рокси». Не закъснявай.
— Няма — отвърна той, като се чудеше къде ли е «Рокси».
Обърна се да си тръгне, но момичето го спря.
— Забрави колана.
Алекс го взе, пусна го в торбата и излезе небрежно от магазина. Щом зави на ъгъла, се затича и спря едва когато стигна до вкъщи.
— Къде беше? — попита майка му, когато той влезе в кухнята. — Минава шест.
Той се зачуди дали да й каже за Иван и партията шах (тя щеше да одобри), за спечеления долар (нямаше да одобри), за втората му среща с момичето от магазина за втора употреба (не беше сигурен каква ще е реакцията й) и за това, че ще ходи на кино с нея (пак не беше сигурен). Елена отвори хартиената торба и извади кожения колан.
— Откъде взе това?
Алекс щеше да й каже, но не можеше да си спомни името на момичето.
На следващата сутрин Алекс се върна на Площада на играчите, но едва след като майка му отиде на работа.