След последния звънец, когато всички си тръгваха, той оставаше на чина си и с помощта на мистър Сътън се справяше с поредния изпит за «Айзък Бароу». Едва след това тичаше обратно у дома, хапваше нещо леко за вечеря и отиваше в стаята си, за да продължи с подготовката, като често заспиваше на бюрото си.
С наближаването на изпитния ден успя да намери някакъв начин да работи още по-здраво, като намираше часове, за които не подозираше дори майка му.
— Изпитът ще се проведе в Голямата зала в Тринити — каза директорът. — Не би било зле да си в Кеймбридж още предишната вечер, за да нямаш чувството, че препускаш през цялото време и ти дишат във врата.
— Но къде ще отседна там? — попита Саша. — Не познавам никого в Кеймбридж.
— Уредих да пренощуваш при един стар колега.
— Мога да си взема почивен ден и да дойда с теб в Кеймбридж — предложи Елена.
Саша успя да я накара да се откаже от идеята, но не успя да й попречи да му купи нов костюм, който тя не можеше да си позволи.
— Искам да изглеждаш поне толкова елегантен, колкото и съперниците ти — каза тя.
— Интересува ме само да съм по-умен от съперниците си — отвърна той.
Бен Коен, който току-що беше изкарал шофьорска книжка, го откара до Кингс Крос. По пътя му разказа за най-новата си приятелка. Именно думата «най-новата» накара Саша да осъзнае колко много неща е пропуснал през изминалата година.
— И татко обеща да ми купи «Триумф 6», ако вляза в Кеймбридж.
— Щастливец.
— С готовност бих разменил мозъка си с твоя за един ден — каза Бен, докато завиваше на Юстън Роуд и спираше на жълтата линия. — Успех — добави, докато Саша слизаше от колата. — И да не си посмял да се върнеш неприет.
Саша седна в края на препълнения вагон и загледа пейзажа, който се носеше зад прозореца. Не искаше да признае пред себе си, че трябваше да се съгласи майка му да дойде с него. Това беше първото му пътуване извън Лондон, ако не се брояха гостуванията за мачове, и с всяка минута той ставаше все по-нервен.
Елена му беше дала един паунд за разноски, но денят се оказа чудесен и когато влакът спря в Кеймбридж, той реши да отиде до Тринити пеша. Бързо се научи да пита само хора в академично облекло как да стигне до колежа. Непрекъснато спираше, за да се възхищава на сградите, покрай които минаваше, но когато за първи път видя големите порти, през които някога е минавал Хенри VIII, изведнъж се озова в друг свят и внезапно осъзна, че иска да е част от него. Прииска му се да беше работил още по-здраво.
Възрастен портиер го съпроводи през вътрешния двор на колежа и нагоре по изтъркано от столетията стълбище.
— Това е старата стая на мистър Килтър, мистър Карпенко — каза той, когато стигнаха най-горния етаж. — Може би вие ще сте следващият й обитател. — Саша се усмихна. Портиерът беше първият човек, който се обръщаше към него с мистър Карпенко. — Вечерята ще бъде сервирана в седем в трапезарията в отсрещната страна на двора — каза портиерът и го остави в стаята, която не беше по-голяма от неговата над ресторанта. Но когато погледна през прозореца, Саша видя свят, който сякаш беше пропуснал минаването на почти четири столетия. Наистина ли беше възможно момче от крайните улички на Ленинград да се озове на подобно място?
Седна зад бюрото и отново мина въпросите, които според мистър Сътън можеха да се паднат на изпита. Тъкмо започна да ги преглежда пак, когато часовникът отвън удари седем. Саша остави книгите и изтича по каменното стълбище на двора, за да се присъедини към потока младежи, които бъбреха и се смееха, докато вървяха около грижливо поддържаната трева на двора, по която никой не стъпваше.
В трапезарията Саша видя редици дълги дървени маси, отрупани с храна, и пейки, заети от студенти, които очевидно се чувстваха като у дома си. Внезапно стреснат от перспективата да се присъедини към тях, той се обърна и излезе през портата на колежа на Кингс Парейд. Не спря да върви, докато не видя опашка пред едно магазинче за риба и картофи.
Изяде увитата във вестник вечеря, като си даваше сметка, че майка му не би одобрила това. Тази мисъл го накара да се усмихне. Когато уличните лампи примигнаха и светнаха, той се върна в стаичката си, за да прегледа отново още два-три възможни въпроса за изпита и си легна чак след полунощ. Спа на пресекулки и се събуди с ужас, когато часовникът отвън удари осем. Беше благодарен, че не беше девет. Скочи от леглото, изми се и се облече и тичешком отиде в трапезарията.
След двайсет минути отново беше в стаята си. През следващия час посети четири пъти тоалетната в дъното на коридора, но въпреки това стоеше пред вратата на изпитната зала половин час преди обявеното време. Докато минутите се точеха, зад него се образува опашка кандидати; някои говореха прекалено много, други мълчаха, но всички показваха една или друга степен на напрежение. В 9:45 се появиха двама магистри с дълги черни роби. По-късно Саша научи, че не били магистри, а наставници, и че титлата магистър била запазена само за «главата» на колежа. Имаше да учи толкова много нови думи, че се запита дали колежът няма свой собствен речник.