В десет без една Алекс стоеше пред кабинета му, след като вече беше ходил до пазара с майка си и бе работил един час на сергията, преди Бърни да го смени в осем. Почука на вратата и зачака отговор.
— Още ли се надяваш да влезеш в университета, Карпенко? — попита го директорът направо.
На Алекс му идеше да отговори: «Не, възнамерявам да изградя търговска империя, на която да завиди и «Сиърс», така че нямам време за университети», но вместо това каза само: «Да, сър». Беше обещал на майка си, че ще положи повече усилия в училище и ще изкара оценките, които са му нужни за влизане в университета.
— В такъв случай ще трябва да посветиш много повече време на училищните занятия — каза директорът. — Защото резултатите ти напоследък далеч не са впечатляващи и едва ли е нужно да ти напомням, че кандидатстудентският изпит е след по-малко от половин година, а изпитващите няма да се интересуват от цената на килограм ябълки.
— Ще работя по-старателно — каза Алекс.
Директорът не изглеждаше особено убеден, но кимна, за да му покаже, че е свободен.
— Благодаря, сър — каза Алекс.
Излезе от кабинета и не спря да тича, докато не стигна Площада на играчите. Разбра, че е закъснял с няколко минути, когато видя Иван да крачи напред-назад и да си поглежда часовника. Дванайсет кандидати вече бяха насядали зад дъските и нетърпеливо чакаха да направят първия си ход.
— Какво е извинението ти този път? — попита Иван.
Всеки път, когато корабът стигаше в Ленинград, Димитрий отиваше направо в пристанищната кръчма, където се навърташе Коля повечето вечери.
След като се засичаха с поглед, Димитрий излизаше и отиваше на Московската гара. Купуваше си билет за местен влак и отиваше в чакалнята между коловози 16 и 17. Когато Коля пристигаше, той вече седеше в ъгъла, далеч от прозореца и любопитни очи. Малко хора се задържаха в чакалнята за повече от няколко минути, освен някоя и друга проститутка, която рано или късно биваше изхвърляна.
Коля и Димитрий ограничаваха срещите си до петнайсет минути, за да не би някой бдителен портиер или по-лошо, офицер от КГБ, бил той по служба или не, да ги забележи и да стане подозрителен. Правилата бяха установени на първата среща. Двамата приготвяха въпросите си предварително, а понякога и някои от отговорите. Този път Димитрий знаеше, че Коля много ще иска да научи как се справят сестра му и племенникът му в Новия свят.
Веднага щом дойде, Коля седна до Димитрий и отвори вестника си. Никога не се ръкуваха, не бъбреха празни приказки и си спестяваха любезностите.
— Елена още работи в пицария «Марио» — каза Димитрий. — Вече я повишиха на три пъти и сега е заместник-управител. Дори Марио започва да се изнервя. Единственият й проблем е, че смята, че напълнява. Като че ли изобщо не се е безпокояла за това, докато е работила в офицерския клуб.
— Има ли мъже в живота й?
— Доколкото знам не, ако не броим Алекс.
— Алекс ли?
— Александър. Настоява да го наричат Алекс. Звучало по` американски.
— Как се справя той в училище?
— Достатъчно добре, но не толкова, колкото би могъл. Вече му предложиха да продължи наесен в Нюйоркския университет със специалност икономика. Но ако можеше да избира, щеше да пропусне колежа и да започне веднага да работи. Гледа на себе си като на следващия Нелсън Рокфелер.
— Рокфелер?
— Американски магнат. Има дори сграда на негово име — каза Димитрий.
Коля се усмихна и обърна страница на вестника си.
— Доколкото познавам Елена, тя иска момчето да влезе в университет и после да си намери прилична според нея работа.
— Изобщо не се съмнявай в това — каза Димитрий. — Но той е твърдо решен да стане милионер. Дори ме нави да инвестирам триста и двайсет долара в последното му начинание.
— Знае ли защо можеш да си го позволиш?
— Не, казах му просто, че нямам за какво да си харча парите, докато съм в морето.
— Въпрос на време е да разбере. Но трябва да призная, че и аз самият бих инвестирал в момчето, стига да имах пари — каза Коля. — Наследил е самоувереността на баща си и здравия разум на майка си. Който и да е онзи Рокфелер, по-добре да внимава.