Чуха се викове: «Браво!» и «Добра идея!», последвани от смях. Саша изчака всички да млъкнат отново, преди да продължи.
— Може и да се смеете, но ако бяхте в Съветския съюз, всички, които се изказаха в подкрепа на тезата, щяха да бъдат арестувани и всеки студент, присъствал на дебата, щеше да бъде изключен от университета и пратен да работи на доковете. Знам го, защото точно това се случи с мен.
Саша изобщо не осъзнаваше какъв ефект имат думите му върху събралите се студенти.
— С майка ми успяхме да избягаме от онази тоталитарна държава и изкарахме късмет да се озовем в Англия, където ни приеха добре като бегълци. Но трябва да ви кажа, че още утре бих се върнал в Съветския съюз да се сражавам срещу онзи деспотичен режим и съм готов да умра, ако смятам, че има и най-малък шанс комунистите да бъдат прогонени и заменени с демократична държава, в която всеки мой сънародник ще има право на глас.
Последвалите викове дадоха на Саша възможност да си събере мислите. Продължи едва когато беше съчинил цялото изречение.
— Беше ми забавно да обсъждам тази теза без страх, а после да гласувам и да седна с приятелите си на бара. Но ако бях казал всичко това в моята страна, щях да се озова не в бар, а зад решетките, и щях да прекарам много години, ако не и целия си живот, в трудов лагер. Призовавам ви да отхвърлите предложението, защото подкрепянето му ще бъде от полза единствено на онези деспоти по света, които смятат диктатурата за по-добра система от демокрацията, стига те да са на върха й. Нека от тази зала изпратим посланието, че бихме предпочели да умрем в защита на страната си и нейните ценности, отколкото да живеем в тирания.
Докато Саша се връщаше на мястото си, цялата зала се изправи на крака. Той се развълнува, когато видя, че мистър Уеджуд Бен и мистър Али също стават и се присъединяват към овациите. Когато всички най-сетне се успокоиха, президентът отново взе думата и прикани присъстващите да гласуват.
След двайсет минути вицепрезидентът се изправи и обяви, че предложението е отхвърлено с 312 срещу 297 гласа. Саша изведнъж се оказа заобиколен от тълпа студенти, които го поздравяваха и искаха да му стиснат ръката, докато Бен седеше отзад и се къпеше в триумфа му. Един член на комитета се наведе и прошепна в ухото му:
— Президентът пита дали ти и приятелят ти бихте имали нещо против да се отбиете при него на питие.
— И още как — каза Бен и тутакси поведе Саша по едно широко стълбище към стаята на комитета.
Първият човек, който дойде да го поздрави, беше мистър Уеджуд Бен.
— Великолепно представяне — каза той. — Искрено се надявам да се замислите за кариера в политиката. Определено имате какво да предложите.
— Но може би няма да седя от вашата страна в камарата, сър — отвърна Саша.
— В такъв случай ще гледам на вас като на достоен опонент, сър.
Саша тъкмо се канеше да отговори, когато към тях се присъедини млада дама, която също искаше да изкаже поздравленията си.
— Това е Фиона — каза Бен. — Единствената жена в Студентския съюз.
Саша беше впечатлен не само от постижението й, но и от сияйната й прелест, която не се нуждаеше от никакво представяне.
— Изненадана съм, че не сме се срещали досега, Саша — каза тя, докосвайки ръката му.
— Той рядко зарязва книгите си, за да обърне внимание на нас, простосмъртните — каза Бен, който не забеляза, че Саша не може да откъсне поглед от нея.
— Надявам се, че ще успея да те убедя да се включиш в УКК.
— УКК ли? — не разбра Саша.
— Университетският клуб на консерваторите — преведе Бен. — Именно Фиона ме накара да вляза в него.
— Чух, че речта ти в Съюза е била приета доста добре — каза Стрийтър и премести топа, за да предпази царицата си.
— Британците са наистина цивилизовани хора — каза Саша, докато изучаваше дъската. — Позволяват на всеки да изрази мнението си, колкото и нелепо или неинформирано да е то. Сигурен съм, че няма да се изненадате, сър, че в училището в Ленинград нямахме клуб за дебатиране.