— Познавате ли сър Макс Хънтър?
— По-точно ще бъде познавах го. Бяхме по едно и също време в Кебъл. Никога не съм го харесвал. Винаги търсеше изгодата. Създаден за политик.
— Но стигна до кабинета.
— Няма да е за дълго — каза Стрийтър. — Толкова много хора е прегазил по пътя си нагоре, че когато най-сетне изпадне в немилост, никой няма да му се притече на помощ при падането му към дъното. Мога само да повторя: ако Фиона е дъщеря на баща си, отваряй си очите на четири, защото в сравнение с нея Гарет Дженкинс ще изглежда като истински джентълмен.
— Не мога да повярвам, че е чак толкова лоша — отвърна Саша.
— Мляко или захар, скъпа?
— Само мляко, благодаря — каза Елена.
— Исках да се видим, защото миналата седмица неочаквано се обади счетоводителят ми — каза мисис Морета. — Получил за ресторанта оферта, която му се струва добра. Повече от добра, ако си спомням точните му думи.
Елена остави чашата си и я заслуша внимателно.
— Така че се съгласих да се срещна с евентуалния купувач, който ме убеди, че е твой голям почитател. Каза ми, че би искал да те задържи на сегашното ти място и няма нищо против да продължиш да живееш в апартамента над ресторанта.
Елена не можеше да скрие облекчението си. Не беше признала дори на Саша, че се тревожи какво ще стане с ресторанта, след като мистър Морети вече го нямаше, за да се грижи за голямото си семейство.
— Мога ли да попитам за името на новия собственик? — каза тя с надеждата, че може да се окаже познат клиент или може би някой, с когото е работила в миналото.
Мисис Морети си сложи очилата, взе наскоро подписаното съглашение и провери името на долния ред.
— Някой си мистър Морис Тремлет — каза тя и пусна още една бучка захар в чая си. — Стори ми се много приятен млад човек.
Чаят на Елена изстина.
Морис Тремлет влезе в кухнята и извика през шума и суетнята:
— Коя от вас е Елена Карпенко?
Елена остави ножа и излезе иззад дългия метален плот. Тремлет я изгледа продължително.
— Искам незабавно да напуснете заведението. Повтарям, незабавно. И имате двайсет и четири часа да изнесете вещите си от апартамента ми.
— Това не е честно — каза Бети, свали гумените си ръкавици и застана до приятелката си.
— Така ли? — отвърна Тремлет. — Тогава вие също сте уволнена. И ако още някой иска да се присъедини към тях, да заповяда. — Някои от кухненските работници пристъпиха нервно от крак на крак, но никой не се обади. — Добре, въпросът е решен. Но ви предупреждавам: ако някой спомене нещо за тях двете — той посочи Елена и Бети, сякаш бяха престъпници, — по-добре започнете да си търсите друга работа. — И без да каже нито дума повече, се обърна и излезе.
Елена свали престилката си, излезе от кухнята и се качи в апартамента, без да каже нито дума на никого. Първото, което направи след като затвори вратата, беше да намери номера на портиерната в Тринити. За втори път щеше да наруши златното си правило никога да не притеснява Саша по време на семестър. Реши обаче, че случаят безусловно е спешен. Вдигна телефона и тъкмо се канеше да набере, когато чу от слушалката продължително бръмчене. Линията беше прекъсната.
Твърдо почукване по вратата накара д-р Стрийтър да млъкне насред изречението.
— Или колежът се е подпалил — каза той, — или отново сме объркали датата за мача срещу Оксфорд.
Тримата студенти прилежно се разсмяха, а наставникът им стана от мястото си до камината, прекоси бавно стаята и отвори вратата. Озова се пред строго гледащ мъж и униформен полицай, които стояха в коридора.
— Извинявам се за прекъсването, професор Стрийтър — каза младият мъж със сив костюм и вратовръзка от колеж, който се стори познат на старшия наставник, който бе поласкан от повишението. — Аз съм детектив сержант Уоруик — каза той и се легитимира. — Мистър Саша Карпенко при вас ли е?
— Да. Мога ли да попитам защо искате да го видите?
Уоруик игнорира въпроса му и мина покрай старшия наставник, следван от полицая. Нямаше нужда да пита кой от тримата студенти е Карпенко, защото Саша веднага се изправи.
— Трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Карпенко — каза Уоруик. — Предвид обстоятелствата ще бъде по-удобно да дойдете в мен в участъка.
— Какви обстоятелства? — остро попита Стрийтър.
— Нямам право да разкривам, сър — отвърна Уоруик, а полицаят хвана здраво Саша за ръката и го поведе към изхода.
Стрийтър остави озадачените си студенти и последва Саша и двамата полицаи в коридора, надолу по стълбите, през двора и на улицата. Неколцина студенти погледнаха с любопитство, докато Саша се качваше на задната седалка на чакащата полицейска кола, която незабавно потегли.