Трета част
17.
Алекс
Бруклин
Алекс беше оставен сам в малка сумрачна стаичка под гола електрическа крушка, която едва осветяваше масата, на която седеше. Столовете от двете страни на масата бяха единствените други мебели в помещението. Стената пред него беше заета от голямо огледало и той се запита колко ли хора стоят от другата страна и го наблюдават.
Мозъкът му заработи трескаво. Защо го бяха арестували? В какво го обвиняваха? Какъв закон беше нарушил? Не можеше да повярва, че полицията би проявила интерес към дребните суми, които изкарваше от играенето на шах през уикендите, и макар че вече държеше четири сергии и си докарваше сравнително добра печалба, това със сигурност не беше достатъчно, за да привлече вниманието и на най-дребния данъчен инспектор. И нямаше как да знаят за стоте долара седмично от Иван, защото плащанията винаги ставаха на ръка. Не можеше и да е нещо свързано с университета, тъй като те си имаха собствена охрана, а и деканът неотдавна му беше подхвърлил, че трябва да кандидатства за място в бизнес училището на Харвард. Макар да бе поласкан от идеята, Алекс предпочиташе да бъде учебникарски пример, а не студент.
Мислите му бяха прекъснати, когато вратата внезапно се отвори и в стаичката влязоха двама добре облечени мъже. Алекс ги позна моментално, но не каза нищо. Те седнаха срещу него. Алекс не беше забравил първата им среща и се запита кой от тях ще поеме ролята на доброто ченге. Поне нямаше как да е по-зле от Съветския съюз, където ченгето беше само едно — лошото. Зачака някой от тях да заговори.
— Аз съм Мат Хамънд — каза по-възрастният, — а това е колегата ми Рос Травис. Вероятно си спомняте, че се видяхме преди известно време в дома ви.
— Когато твърдяхте, че сте от Бреговата охрана — каза Алекс по-спокойно, отколкото се чувстваше.
— От ЦРУ сме — каза Хамънд и извади значка. — И се надявахме, че ще можете да ни помогнете с една задача, по която работим в момента.
Задача, а не разследване, помисли си Алекс. Във филмите при подобни ситуации първите думи на престъпниците не бяха ли «Искам да говоря с адвоката си»? Но той не беше престъпник и затова премълча. Следващото изречение на Хамънд го свари абсолютно неподготвен.
— Надяваме се, че ще пожелаете да работите с нас, господин Карпенко. — Алекс отново си помисли за първата им среща. — През последните шест месеца — продължи Хамънд — двама наши агенти ви наблюдават денонощно как работите като куриер за човек, известен като Иван Доноков, когото следим от известно време.
— Но Иван ме увери, че не се занимава с наркотици — каза Алекс.
— И това е самата истина — потвърди Хамънд.
— С какво тогава? — попита Алекс, напрежението му растеше.
— Доноков е старши служител на КГБ и ръководи мрежа от агенти в цялата страна.
Последва дълго мълчание. Накрая Алекс каза:
— Но той мрази комунистите повече и от мен.
— Знаел е, че искате да чуете точно това.
— Но ние се запознахме на партия шах…
— Това, че Доноков седеше сам пред дъската, когато за първи път отидохте на Площада на играчите, изобщо не беше случайност — каза Травис.
— Но откъде би могъл да знае, че…
— Смятаме, че е научил от майор Поляков, след като вие и майка ви сте избягали от Ленинград.
— Но той не знаеше, че мога да играя шах, а и… — Алекс млъкна насред изречението.
— Вероятно приятелят ви Владимир му е подал тази информация — каза Хамънд.
Отново последва дълго мълчание.
— Ама че глупак съм бил — промълви Алекс.
— Ако трябва да сме честни, Доноков е стара пушка и се занимава с това от много време, а и след като сте му станали длъжник, вие сте били склонен да повярвате на всяка негова дума.
— В Ленинград ли ще ме върнете?
— Не, това е последното място, на което бихме искали да сте — каза Хамънд.
— Тогава какво очаквате от мен?
— Като начало нищо прекалено ангажиращо. В края на краищата не искаме приятелят ви Доноков да научава, че сме го взели на прицел. Продължавайте да доставяте съобщенията му и от време на време някой от агентите ми ще се свързва дискретно с вас. Просто му казвайте какво е съобщението и след това продължавайте да си вършите работата както обикновено.
— Но Иван не е глупак. Няма да му отнеме много време да се усети и тогава ще ме захвърли като горещ картоф.
— Или по-лошо — каза Хамънд. — Защото искам да сме наясно, че животът ви ще бъде изложен на опасност, ако Доноков открие, че работите с ЦРУ.