— Но от друга страна — добави Травис, — с ваша помощ бихме могли да разбием организацията и да приберем Доноков и бандата му на топло за много дълго време.
— Какво ви кара да мислите, че изобщо ще се замисля да поема подобен риск?
— Това, че Иван Доноков е онзи, който е наредил смъртта на баща ви.
— Не, тук грешите — каза Алекс. — Мога да докажа, че е бил Поляков.
— Поляков е обикновена пешка на дъската на КГБ. Доноков е онзи, който мести фигурите.
За момент Алекс изгуби дар слово, после промълви едва ли не на себе си:
— Това обяснява защо винаги е така добре осведомен. — Мина известно време, преди да попита: — Как успяхте да го разкриете?
— Имаме наш агент в Ленинград, който мрази КГБ повече и от вас.
Тази вечер Алекс се прибра по-късно. Вече имаше още една тайна, която не можеше да сподели с майка си и дори с Димитрий. Възможно ли беше Димитрий също да работи за Доноков? В края на краищата именно той му беше подхвърлил да отскочи до Площада на играчите. Алекс знаеше със сигурност едно — не можеше да рискува да го попита.
Опита се да продължи да работи за Иван, сякаш не се е случило нищо, но разбира се, не беше така и той бе сигурен, че е само въпрос на време да бъде разкрит.
Бяха минали около две седмици от срещата му с двамата агенти на ЦРУ, когато се състоя първият контакт. Алекс стоеше на перона на Куинсбъро Плаза в очакване на метрото за Лексингтън авеню, когато някакъв глас зад него произнесе:
— Не се обръщай.
Алекс се подчини на простата команда, макар че целият се тресеше.
— Какво е днешното съобщение? — прошепна гласът след няколко секунди.
— В четвъртък на док седем ще пристигне пратка от Одеса. Погрижете се да я вземете.
Човекът зад него изчезна, без да каже нито дума. Алекс предаде съобщението на Доноков както всеки друг път.
През следващите няколко седмици агенти се появяваха в метрото, на автобусни спирки, а веднъж и докато пресичаше на оживено кръстовище. Алекс винаги предаваше съобщението на Иван за деня, след което агентите се изпаряваха като утринна мъгла.
Алекс можеше само да се пита колко ли време ще мине преди Иван да разбере, че куриерът му работи за двама господари. Трябваше обаче да признае, пък било то и само на себе си, че му харесва предизвикателството да се опитва да убеди човека на КГБ, че няма представа какъв е всъщност. В същото време не забравяше, че Иван е отличен шахматист, а неговата царица е оголена.
Нямаше как да го пропусне. Всъщност Алекс се разтревожи колко много се набива на очи, застанал на перона на метрото, с елегантен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Направо миришеше на ЦРУ.
Може би беше просто съвпадение. Никога не вярвай в съвпадения, беше го предупредил Хамънд. Мъжът се усмихна на Алекс — нещо, което никой друг агент не беше правил досега и което само засили подозренията му. Може би грешеше и това беше просто някой, който се е припознал.
Алекс се отдалечи, но мъжът го последва по перона. Първата му грешка. Ако беше агент на ЦРУ, щеше да предположи, че е забелязан, и да изчезне. Алекс погледна надолу и забеляза втората му грешка. Макар че бяха старателно излъскани, обувките му бяха без връзки, а хората от ЦРУ изобщо не одобряваха такива. Абсолютно тривиална грешка.
Алекс чу грохота на приближаващия влак и реши да опита трика влизаш/излизаш, за да се отърве от опашката си. Когато влакът се появи от тунела, той пристъпи към ръба на перона и зачака. Изведнъж усети две силни ръце върху гърба си и с едно мощно бутане беше запратен към релсите.
Нямаше начин да се спре да не падне пред влака. Единственото, което мина през ума му в този момент, беше как ще умре — доста неприятна смърт. Не забеляза младия чернокож, който се беше втурнал към него и го подхвана в последния възможен момент, сякаш се опитваше да улови запратена към вратата топка.
Младият агент на ЦРУ остави Алекс проснат на перона и се втурна да преследва нападателя. Още един скок — и повали мъжа по средата на стълбите. Миг по-късно втори агент го прикова на земята и го закопча. Нападателят се обърна и погледна към Алекс, който се надигаше от перона. Въпреки шума и глъчката от отварянето на вратите и излизащия поток хора Алекс ясно разчете устните му, които оформиха думите: «Мъртъв си».
18.
Саша
Кеймбридж
Саша седеше сам в малка зле осветена подземна стаичка от онези, за които беше чел в романите на Хари Клифтън. Идеше му да обърне страницата и да види какво предстои да се случи.