— Възможно ли е Фиона да е толкова безскрупулна? — изуми се Саша.
— Не мисли за нея като за Фиона, а като за дъщерята на сър Макс Хънтър, и тогава ще научиш отговора на този въпрос. Но не всичко е изгубено. Няма съмнение, че мис Дейнджърфийлд ще потвърди историята ти, което ще постави мис Хънтър в изключително глупава ситуация. — Перспективата очевидно се харесваше много на Стрийтър.
— Но аз вече излъгах Уоруик, за да защитя Чарли — каза Саша. — Защо му е да ми повярва, ако изведнъж променя показанията си?
— Ще се окаже достатъчно мъж, за да разбере защо си го направил — каза Стрийтър, докато отваряше вратата на кабинета.
— Но аз не искам Чарли да бъде временно изключена и да не може да се яви на изпитите си.
— Предполагам, че Фиона много добре си дава сметка за това, но ако не кажеш на Уоруик истината, ти ще си временно изключеният, което ще означава, че Фиона Хънтър ще е елиминирала единствения си противник за президентския пост. И дори след като се докаже, че си невинен, ще има такива, които ще сметнат, че няма дим без огън, особено ако обмисляш кариера в политиката.
— Но аз трябва да защитя Чарли.
— Каза, че си излязъл от стаята й в пет и половина, нали? — каза Стрийтър, без да обръща внимание на думите му. — И си се върнал направо в колежа? — Саша кимна. — Видя ли някой познат по пътя?
— Не. По това време сутринта не можеш да видиш много хора.
— Мистър Пъркинс не те ли забеляза как се вмъкваш в колежа?
— Боя се, че не. Беше заспал, от което останах доволен тогава.
— Наистина ли? — Телефонът на бюрото на Стрийтър започна да звъни. Той вдигна слушалката и се заслуша за няколко секунди, след което каза: — Пъркинс е. Казва, че трябва да поговори с теб.
Саша грабна телефона, сякаш беше спасително въже.
— Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Карпенко. Майка ви току-що се обади и каза, че трябва спешно да говори с вас.
— Целият Съюз говори за това — каза Бен, докато сядаше на леглото в стаята на Саша.
— Разкажи, без да ми спестяваш подробностите.
— Арестували те сутринта по време на занятия, закопчали те, извлекли те от кабинета на доктор Стрийтър, хвърлили те на задната седалка на полицейска кола, откарали те в най-близкия участък, обвинили те във влизане с взлом в стая на студентка и кражба на конфиденциална папка и те оставили да гниеш в килията в очакване на съдебен процес.
— Значи килията трябва да е това — каза Саша и се огледа.
— Така излиза. Поради което трябва да идем право в Съюза и да ни видят как пием бира на бара, сякаш нямаш никакви грижи на този свят.
— Не мисля, че ще бъде възможно.
— Трябва да бъде, ако искаш да имаш някакъв шанс да станеш президент на Съюза.
— Съжалявам, но трябва да замина за Лондон — каза Саша. — Майка ми спешно има нужда от мен.
— Какво може да е по-спешно от събиране на доказателства, че си невинен по всякакви обвинения?
— Нямам представа какъв е проблемът, но когато майка ми за последен път използва думата «спешно», беше при смъртта на мистър Морети.
— Тогава поне ми позволи да кажа на Чарли какво е станало, за да изобличим Фиона и да изчистим името ти.
— Слушай внимателно, Бен. Изобщо няма да доближаваш Чарли, освен ако не искаш да разбереш колко близо е бил онзи офицер на КГБ до прерязване на гърлото.
Бен замръзна и мина известно време, преди да си върне дар слово.
— Просто гледай да се върнеш до утре в девет, защото не можеш да си позволиш да не се явиш при сержант Уоруик. Направиш ли го, ще бъдеш първият президент на Съюза, който е бил избран, докато е бил в ареста.
Когато чу почукването на вратата, Елена предположи, че е Саша. Вече съжаляваше, че го е потърсила през учебно време, за да му досажда с проблемите си. Типично в стила му беше да зареже всичко и да се опита да й помогне. Тя прекъсна събирането на нещата си и отвори вратата. Озова се лице в лице с Джино.
— Много съжалявам — каза той и я прегърна. — Исках само да ти кажа, че си подадох оставката заедно с петима от кухненския персонал и трима от сервитьорите ми.
— Не биваше да го правиш, Джино. Не искам да съм отговорна заради това, че всички сте останали без работа.
— Повечето от нас разбират, че не бихме оцелели дълго с онзи кучи син Тремлет. Пък и мотивите ми не са точно чисти като сълза, защото вече ми беше предложена друга работа.
— От кого?
— От Матео Анели.
— Врагът! — разсмя се Елена.
— Вече не. Има една стара италианска поговорка: врагът на моя враг е мой приятел. Но мистър Анели ми предложи работата срещу едно условие.