— Не! — изкрещя той. — Не, не, не!
Бяха нужни четирима души, за да отнесат безжизненото тяло нагоре по склона и да го натоварят на третия хеликоптер. Алекс се качи последен. Изгаряше от срам, че е допуснал смъртта на най-близкия си приятел.
22.
Саша
Лондон
Когато възрастната дама влезе в дневната, малцина биха се усъмнили, че графиня Моленска е истинска аристократка. Дългата й строга черна пола и жакетът с висока яка бяха от друга епоха, също като стойката и държането, които не можеха да бъдат научени дори в курс по актьорско майсторство. Тя просто беше от старата школа и Саша и Майк се изправиха автоматично, когато тя влезе. Както и Елена.
Мистър Дейнджърфийлд беше уредил срещата така, че нищо да не бъде оставено на случайността. Графинята беше отведена до единственото свободно място на канапето до Саша, докато Елена и останалите от семейството седяха от другата страна на масата, върху която беше поставено яйцето. Щом мисис Дейнджърфийлд наля чай на графинята и й предложи парче кейк «Мадейра», което беше отказано, Саша заговори, обръщайки се към нея на родния й език.
— Откога живеете в Англия, графиньо?
— По-дълго, отколкото мога да си спомня — отвърна тя. — Но винаги се радвам да попадна на сънародник. Мога ли да ви попитам откъде сте?
— От Ленинград. А вие?
— Родена съм в Санкт Петербург — отвърна графинята, — което говори доста красноречиво за възрастта ми.
— В някой от онези великолепни дворци на хълма ли живеехте?
— Много добре знаете, че в Ленинград няма никакви хълмове, мистър Карпенко.
— Колко глупаво от моя страна — каза Саша. — Извинявайте.
— Не е нужно. Но така и така сте тръгнали да ловите риба, колко още мрежи трябва да избегна?
Саша така се смути, че не успя да измисли какво да й отговори.
— Може би трябва да започна да ви разказвам за скъпия ми баща граф Моленски? Той беше близък личен приятел с покойния цар Николай II. Двамата са имали общи учители на младини, както и няколко общи любовници през по-късните години.
Саша отново не намери какво да каже.
— Но несъмнено онова, което ви интересува в действителност — продължи графинята, — е как съм се сдобила с шедьовъра, който виждате пред себе си, и най-вече откъде съм сигурна, че е изработен от ръката на Карл Фаберже, а не на някой фалшификатор.
— Точно така, графиньо. Много би ми било интересно да разбера.
— Не е нужно да се обръщате така официално към мен, мистър Карпенко. Отдавна съм приела, че онези времена са отминали и че сега трябва да живея в реалния свят. И подобно на всеки друг, който се оказва в затруднено положение, приемам, че нямам избор, освен да се разделя със семейна ценност, ако искам да оцелея. — Саша сведе глава. — Признаваше се, че частната колекция на баща ми се превъзхожда единствено от тази на царя, макар че папа притежаваше само едно яйце на Фаберже, тъй като би се смятало за проява на неуважение да се опитваш да надминеш Негово Величество.
— Но как можете да сте сигурна, че яйцето е дело на самия Фаберже, а не е фалшификат, както твърдят някои експерти?
— Някои експерти с мотив — отвърна графинята. — Истината е, че не мога да го докажа, но ви уверявам, че за първи път видях яйцето, когато бях на дванайсет години. И именно детинската ми непохватност е причина за малката драскотина в основата му, която е почти невидима за невъоръжено око.
— Ако приемем, че това е оригиналът — каза Саша, загледан в яйцето, — трябва да ви попитам защо го предложихте на мистър Дейнджърфийлд, който е експерт най-вече по английски изделия. Той се занимава предимно с Шератон, Хепълуайт и Чипъндейл, а не с Фаберже.
— Добрата репутация се придобива трудно, мистър Карпенко. За нея трябва да се работи дълги години, а честността не може да се смята за даденост. Ето защо се съгласих да се разделя с яйцето за първи път от двайсет години. Ако го бях поверила на някой от нашите сънародници, на тях щеше да им е достатъчен само един ден да сменят моя шедьовър с фалшификат. Разбрах, че подобна мисъл никога не би минала през ума на мистър Дейнджърфийлд. Затова ще се вслушам в неговия съвет.
Саша скръсти ръце на гърдите си — знак, че нататък майка му трябва да поеме нещата и да продължи разговора на руски. Той стана, поклони се на графинята и отиде да седне между Чарли и баща й.
— Е? — каза мистър Дейнджърфийлд, след като графинята се разприказва с Елена. — Какво мислиш?
— Сигурен съм, че тя е точно такава, за каквато се представя — отвърна Саша.
— Откъде си толкова сигурен? — попита мистър Дейнджърфийлд, чийто чай отдавна беше изстинал.