— Особено след като реших, че ще вляза в лейбъристката партия — каза Саша.
23.
Алекс
Бруклин
Когато самолетът започна бавното си спускане над Манхатън, Алекс погледна през прозореца. Разкъсване в облаците му позволи да зърне за миг Статуята на свободата и тъй като така и не се бяха запознали както подобава, той й отдаде шеговито чест.
При първото им навлизане в Хъдсън не можеше да изкаже комплиментите си на дамата, тъй като двамата с майка му бяха заключени в камбуза на кораба. Но благодарение на един находчив китаец и куража и решимостта на Димитрий се бяха измъкнали и успяха да започнат нов живот в Америка.
Сержант Карпенко седеше в задната част на салона и прекара по-голямата част от полета в мислене какво ще прави, след като се върне на американска земя. Щеше да завърши образованието си в университета, пък било и само заради майка си. Тя беше направила толкова жертви, за да се увери, че ще завърши. Знаеше обаче, че пътят, който иска да следва, не изисква академични титли след името; не че би могъл да обясни това на Елена.
Освен това трябваше да посвети всеки свободен момент на единайсетте си сергии и да се погрижи те отново да потръгнат, след което да потърси още. Преди да замине за Виетнам те правеха добра печалба и разширяването на бизнеса беше основната му грижа. Може би някой ден щеше да изкупи сергиите от г-н Улф и да притежава целия Маркет Скуеър.
Не забравяше и за Ади. Дали й бе липсвал толкова, колкото тя на него?
Транспортните самолети кацаха един след друг на летище, за чието съществуване не знаеха дори нюйоркчани.
116-а пехотна рота заедно с хиляди други войници слезе и се строи на настилката за последния си парад. Когато стъпи на пистата, Алекс — подобно на много от другарите си — падна на колене и целуна земята, изпълнен с облекчение, че си е отново у дома.
За първи път мислеше за Америка като за дом.
Всички чакаха да бъдат освободени, за да се върнат отново като цивилни по домовете си навсякъде из Съединените щати. Тази сутрин обаче щеше да има изненада, която Алекс не беше очаквал.
Когато приключи поздравителната си реч, полковник Хаскинс извика едно име. Сержант Карпенко излезе от строя, спря пред командващия офицер и козирува.
— Поздравления, сержант — каза полковникът, докато забождаше «Сребърна звезда» на униформата му.
Преди Алекс да успее да попита защо получава наградата, полковникът обяви на събралите се войници, че в разгара на битката при Бейкън Хил сержант Карпенко поел командването след смъртта на офицера им, повел атаката и унищожил вражески патрул, като по този начин спасил живота на неколцина свои другари.
«И причиних смъртта на най-близкия си приятел» — беше единствената мисъл на Алекс, докато маршируваше обратно към мястото си.
Искаше да възрази, че наградата следва да се даде посмъртно на Танка, който беше направил върховното жертвоприношение. Обеща си да посети Националното гробище Арлингтън и да сложи венец на гроба на приятеля си, редник първи клас Самюъл Т. Бъроус.
След като строеният парад беше разпуснат, Алекс бе заобиколен от другарите си, които го поздравяваха и празнуваха изкованите във войната приятелства. Той се запита дали някога ще види отново някой от тях, след като се пръснат в петдесет различни посоки.
Всички тръгнаха да търсят роднини и приятели, които ги очакваха нетърпеливо зад бариерата в другия край на летището. Алекс се надяваше сред тях да е и Ади. Писмата й напоследък не бяха много чести, но Алекс не се съмняваше, че тя ще е заедно с майка му сред онези, които махаха и викаха. Майка му беше писала прилежно всяка седмица и макар че не се оплака нито веднъж, беше ясно, че тя и Димитрий не са доволни от ролята си на временни предприемачи. Сега Елена можеше да се върне към онова, в което беше най-добра, а Димитрий да се качи на следващия кораб до Ленинград.
Затърси в множеството Ади и майка си, но толкова много хора тичаха, подскачаха, размахваха знаменца и сочеха, че мина известно време преди да забележи Елена да си пробива път през тълпата. Димитрий я следваше плътно, но от Ади нямаше и следа.
Елена прегърна сина си и го притисна към себе си, сякаш искаше да се увери, че е истински. Когато най-сетне го пусна, Алекс стисна ръката на Димитрий, който не можеше да откъсне поглед от медала му.
— Добре дошъл у дома — каза той. — Всички много се гордеем с теб.
Имаше толкова много въпроси, които Алекс искаше да зададе, и толкова много неща, които трябваше да им каже, че не знаеше откъде да започне. Докато си тръгваха от пълната с хора писта им беше трудно да се чуват от радостната глъчка, идваща от всички посоки.