— Искай незабавно да бъде осребрен и ми се обади веднага щом парите са прехвърлени в сметката ми. Тогава ще долетя при теб в Монте Карло и ще празнуваме.
— Какво ще правиш през следващите дни, докато ме няма?
— Ще се погрижа да съм на разположение по всяко време за Алекс. Поне докато чекът не бъде осребрен.
Тод се наведе, целуна жена си и каза:
— Страшно си умна.
Същия следобед Алекс се обади на Ивлин и бъбриха близо час. На няколко пъти трябваше да я уверява, че нищо не може да му попречи да я види в Бостън през уикенда.
Във вторник сутринта я хвана малко преди тя да излезе да пазарува. Ивлин обеща да му се обади и едва по-късно той се сети, че тя няма номера му. В сряда й се обади рано сутринта — рано за нея, защото той вече беше посетил борсата и беше избрал най-свежите зеленчуци и най-доброто месо, за да ги достави в «Елена».
Ивлин беше пълна с новини. Тод си мислел да инвестира поне десет, може би петнайсет милиона в компанията му и щял да се свърже с него по-късно през седмицата.
— Можем да отидем на гости на вуйчо ми Нелсън в Чапакуидик и да опитаме най-вкусната супа от миди на света.
— Звучи чудесно. Какво да облека? — попита той; не му се искаше да признае, че никога не е стъпвал на яхта.
— Не се безпокой, вече пазарувам и ти избрах някои неща.
По-късно сутринта банкерът на Алекс се обади да му каже, че са получили чек за 500 000 долара с искане за незабавно прехвърляне. Обясни му, че поради размера на сумата искал да провери дали Алекс наистина разрешава трансфера.
— Незабавно — без никакво колебание каза Алекс.
— Така по текущата ви сметка ще останат 17 269 долара — каза банкерът.
«Които скоро ще станат няколко милиона», помисли си Алекс, но се задоволи само с:
— Одобрете чека незабавно.
Ивлин вдигна телефона.
— Парите са прехвърлени и ще взема следващия самолет до Ница. Кога според теб ще можеш да дойдеш?
— С малко късмет ще съм в Монте Карло навреме за вечеря утре — отвърна тя. — Но първо трябва да съобщя тъжната новина на брат ми.
— На човек направо да му дожалее за господин Карпенко — каза Тод.
— Не съжалявай чак толкова. Имам чувството, че ще се оправи добре в затвора и после можем да забравим напълно за него. Между другото, Тод, не забравяй да резервираш обичайната ни маса.
Икономът не беше виждал Ивлин да тича по стълбите, откакто беше малко момиче.
— Виждал ли си брат ми? — извика тя много преди да стигне долното стъпало.
— Току-що отиде да закусва, госпожице Ивлин — отвърна Какстън, докато бързаше да й отвори вратата на трапезарията.
— Какво има, Ив? — попита Лорънс, когато сестра му нахлу вътре.
— Ти ли си махнал картината на Уорхол от спалнята Джеферсън? — попита тя, все още задъхана.
— Какви ги говориш? — попита Лорънс и остави кафето си.
— Картината е изчезнала. Няма я.
Лорънс скочи от стола си и бързо излезе от трапезарията. Качи се по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж, и влезе в спалнята Джеферсън. На стената, където доскоро висеше Уорхол, имаше само гола кука.
— Кога я видя за последно? — попита той Ивлин, която се взираше в тънките очертания, показващи мястото, където се беше намирала картината.
— Не съм сигурна. Толкова съм свикнала да е там. Спомням си обаче, че я видях в нощта на твоето парти. — Последва дълго мълчание, след което тя добави: — Срам ме е, Лорънс, защото мисля, че вината е моя.
— Не те разбирам.
— Малко се напих на партито и се качих в стаята си с един човек…
— С кого?
— С приятеля ти Алекс Карпенко.
— Преспа ли тук?
— Категорично не. Беше си отишъл, когато на сутринта се събудих. Просто не мислех, че…
— Ти никога не мислиш — каза Лорънс. — Но ако трябва да се обвинява някой, това съм аз.
— Да се свържа с него и да видя дали можем да си върнем картината?
— В никакъв случай. Ако някой ще говори с Алекс, това ще съм аз.
— Ще се наложи ли да съобщиш на полицията?
— Нямам друг избор — каза Лорънс. — Много добре знаеш, че картината не е моя, а е част от завещанието на дядо ни и струва милион, ако не и повече. Ще трябва да уведомя полицията за кражбата, както и застрахователната компания.
— Но той е спасил живота ти!
— Да, така е. Затова, ако върне незабавно картината, може и да не повдигна обвинение срещу него.
— Много съжалявам — каза Ивлин. — Изглеждаше толкова свестен тип.
— Човек никога не може да е сигурен, нали? — отвърна Лорънс.
Същия следобед Алекс звънна на Ивлин и му вдигна икономът. Каза му, че г-ца Лоуъл е излязла около единайсет и не е сигурен кога точно ще се върне. Тя не върна обаждането на Алекс и затова той й позвъни отново вечерта. Този път телефона вдигна Лорънс.