— Но ти вече имаш диплома.
— По икономика — каза Алекс. — Което е добре, ако искаш да станеш банкер, но не и предприемач. Затова се записах вечерно. Ще карам магистратура в Колумбия, така че когато се натъкна на друга Ивлин, да не правя същата грешка. А междувременно ще започна работа в «Ломбарди» в Манхатън.
— Но защо да работиш за конкуренцията?
— Защото Лорънс каза, че правели най-добрата пица в Америка, и възнамерявам да разбера на какво се дължи това.
Септември се оказа натоварен месец за Алекс. Той се записа на вечерни курсове за магистратура и въпреки че през деня работеше в «Ломбарди», не пропусна нито една лекция. Винаги предаваше есетата си навреме и изчиташе всички книги от задължителния списък и много извън него. По ирония на съдбата се оказа, че Ивлин постигна онова, което майка му не беше успяла.
Ученето му продължаваше и през деня, защото управителят на «Ломбарди» Паоло му показа как ресторантът е спечелил репутацията си. Със съветите на Паоло Алекс започна да прави някои малки промени в «Елена», а после и по-големи. Искаше му се да купи от «Антонели» в Милано автоматизирана пещ, която щеше да позволи приготвянето на дузина пици на всеки четири минути, но не можеше да си я позволи, преди да върне картината и Лорънс да му прехвърли половината милион. Тя щеше да му липсва. Картината, не Ивлин.
Когато я видя за първи път, Алекс отиваше на вечерните курсове.
Стоеше на перона на 51-ва улица, облечена в елегантен син костюм и с кожено куфарче в ръка. Спретнато подстриганата й кестенява коса и дълбоките кафяви очи бяха онова, което го заплени. Той се опита да не я зяпа и когато тя погледна към него, бързо извърна очи.
Когато влакът спря на станцията, Алекс откри, че я следва и сяда на свободното място до нея, макар че тя пътуваше в обратната посока. Тя отвори куфарчето си, извади лъскаво списание и се зачете. Алекс погледна корицата и видя на нея картина от някакъв художник, Де Кунинг. Можеше да се закълне, че е виждал подобна творба в дома на Лорънс, но реши, че подмятането на «имам Уорхол» няма да е добро начало на разговор.
— Де Кунинг един и същи мотив ли рисува? — попита той, без да откъсва поглед от картината.
Тя го погледна, после погледна и корицата.
— Да. Тази е от поредицата му «Жена».
Акцентът й му напомни за Ивлин, но само той. Алекс се поколеба за момент.
— Възможно ли е да съм виждал негова картина в частна колекция?
— Напълно. Макар че много малко от творбите му са в частни ръце. Има няколко в Музея за модерно изкуство, така че може да сте видели нещо негово там.
— Разбира се — каза Алекс, макар че никога не беше стъпвал в Музея за модерно изкуство и имаше само смътна представа къде се намира той. — Права сте, там трябва да е било.
Когато влакът спря на следващата станция, той се замоли тя да не слезе. Молбата му бе чута.
— Кой е любимият ви художник? — попита той, когато вратите се затвориха.
Тя не отговори веднага.
— Не съм сигурна, че имам любимец сред абстрактните експресионисти, но мисля, че Мъдъруел е подценяван, а Ротко — надценяван.
— Винаги съм се възхищавал на «Лунна жена» на Полък — малко отчаяно каза Алекс. Беше зяпал половин час картината, докато се криеше зад колоната по време на партито на Лорънс.
— Смята се за една от най-добрите му, но съм я виждала само на снимка. Малцина са щастливците, видели с очите си колекцията Лоуъл.
Влакът спря на следващата станция и тя отново не слезе. «Лорънс Лоуъл ми е личен приятел, така че ако искаш да видиш колекцията му…» — искаше да каже той, но се боеше, че тя ще си помисли, че седи до побъркан.
— В сферата на изкуството ли работите? — поинтересува се той.
— Да, аз съм начинаещ асистент в една галерия в Уест Сайд — каза тя и затвори списанието.
— Сигурно е вълнуващо.
— Така е. — Тя прибра списанието в куфарчето и стана: влакът вече влизаше в следващата станция.
Той скочи на крака.
— Аз съм Алекс.
— Ана. Беше ми приятно да се запознаем, Алекс.
Той остана да стои като статуя, докато тя слизаше от влака. Помаха й, докато вървеше по перона, но тя не го погледна.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите — каза той, след като вратите се затвориха и тя изчезна от поглед. Трябваше да слезе на следващата спирка и да се върне до 51-ва улица. За първи път му се случваше да пропусне лекция.
— Паоло, имам нужда от съвет.
— Ако е за това как се върти пицария, нямам на какво още да те науча.
— Не, става въпрос за жена. Срещнах я само веднъж и после я изгубих.