— Избързваш, хлапе. По-добре започни от самото начало.
— Срещнах я в метрото. Е, срещнах ще бъде преувеличение, защото опитът ми да я заговоря беше жалък. И тъкмо потръгна, когато тя слезе и ме остави. Знам само малкото й име и че е асистент в художествена галерия в Уест Сайд.
— Добре, да започнем със станцията, където си я видял.
— Петдесет и първа улица.
— Скъпи магазини, много галерии. Да се опитаме да стесним периметъра. Знаеш ли в кой стил се специализира галерията?
— Абстрактен експресионизъм, ако не се лъжа. Поне тя така каза за обложката на списанието.
— Сигурно има поне десетина галерии, специализирани в този стил. Какво друго можеш да ми кажеш за нея?
— Много красива, интелигентна…
— Възраст?
— Малко над двайсет.
— Фигура?
— Стройна, елегантна, изискана.
— Какво те кара да мислиш, че би проявила интерес към теб?
— Прав си. Но ако има и най-малък шанс, аз…
— Ти си много по-добър улов, отколкото предполагаш — каза Паоло. — С буден ум, очарователен, добре образован и предполагам, че някои жени биха те намерили дори за симпатичен.
— И какво да правя? — попита Алекс, без да обръща внимание на сарказма му.
— Първо трябва да разбереш, че артобществото е много малко, особено висшето. Съветвам те да посетиш «Марлборо» на Петдесет и седма и да поговориш с някоя асистентка на горе-долу същата възраст. Има вероятност да се познават или поне да са се срещали на някое откриване на изложба.
— Откъде знаеш толкова много за изкуството?
— Италианците разбират от изобразително изкуство, храна, опера, коли и жени, защото имаме най-добрите образци и от петте — отвърна Паоло.
— Щом казваш — рече Алекс. — Започвам още утре рано сутринта.
— Не рано сутринта, защото само ще си изгубиш времето. Художествените галерии обикновено не отварят преди десет. Клиентите, които могат да си позволят да хвърлят половин милион долара за картина, не са ранобудници като теб и мен. И още нещо: ако се появиш в такъв вид, ще решат, че си дошъл да изнесеш боклука. Трябва да се облечеш и да говориш като перспективен клиент, ако искаш да те вземат на сериозно.
— Откъде си научил всичко това?
— Баща ми е портиер в «Плаза», а майка ми работи в «Блумингдейлс», така че съм учил в университета на живота. И още нещо. Ако наистина искаш да я впечатлиш, може би…
В четири и половина на следващата сутрин Алекс вече беше буден, облечен и се пазареше на зеленчуковата борса. След като закара покупките в ресторанта, се прибра и закуси с майка си.
Не й каза какво е планирал за остатъка от сутринта и я изчака да тръгне на работа, преди да вземе отново душ и да избере тъмносив еднореден костюм, бяла риза и вратовръзката, подарена от майка му за Коледа. След това внимателно свали картината на Уорхол от стената и я уви в опаковъчна хартия, преди да я прибере в чантата.
Взе такси до Манхатън — необходим разход, тъй като не можеше да рискува да носи такава ценна картина в метрото — и каза на шофьора да го откара до 57-а улица.
Когато пристигна в галерия «Марлборо», светлините тъкмо бяха запалени. Разгледа изложените на витрината картини, които бяха дело на някакъв художник на име Хокни. Когато някаква млада жена седна зад бюрото, той пое дълбоко дъх и влезе.
«Не бързай — беше го посъветвал Паоло. — Богатите никога не бързат да се простят с парите си.» Обиколи бавно галерията, като се възхищаваше на картините. Сякаш се беше върнал в дома на Лорънс.
— Мога ли да ви помогна, сър? — Алекс се обърна и видя, че асистентката е застанала до него.
— Не, благодаря. Просто разглеждам.
— Разбира се. Кажете ми, ако имате нужда от някакво съдействие.
Алекс се влюби за втори път, но не в асистентката, а в поне десет жени, които искаше да отнесе у дома и да окачи на стената на спалнята си. След като беше хипнотизиран от малко платно на Реноар, си спомни каква е причината да е тук и отиде при бюрото на асистентката.
— Неотдавна срещнах едно момиче, Ана, което работи в галерия в Уест Сайд, специализирана в абстрактния експресионизъм, и се питам дали случайно не я познавате?
Младата жена се усмихна и поклати глава.
— Започнах работа тук само преди седмица. Съжалявам.
Алекс й благодари, но не си тръгна, преди да хвърли още един поглед на Реноар. Не изгуби своето и нейното време да пита за цената. Знаеше, че не може да си я позволи.
Посети втора галерия, после трета и прекара остатъка от сутринта в безплодно влизане в още много галерии и задаване на същия въпрос на младите асистентки, но без резултат. Когато камбаните на катедралата «Сейнт Патрик» удариха един, реши да си вземе обедна почивка, преди да продължи търсенето си. Забеляза малка опашка пред заведение за сандвичи и тръгна към него, все така помъкнал своя Уорхол.