Джек Лондон
Езичникът
Запознах се с него по време на буря и при все че бяхме прекарали урагана на същата шхуна, аз го забелязах едва след като шхуната бе станала на парчета. Без съмнение бях го виждал между другите туземци от екипажа, но не бях си давал сметка за съществуването му, защото „Пьотит Жан“ беше доста претъпкана. Освен с десетимата туземни моряци, белите капитан, помощниккапитан, търговски агент и шестима пасажери в кабините, тя бе отплавала от Рангироа с около осемдесет и пет палубни пътници — жители на островите Паумоту и Таити, мъже, жени и деца, всеки с пътно сандъче извън рогозките, одеялата и вързопите с дрехи.
Ловът на бисери на островите Паумоту1 бе завършил и всички ловци се завръщаха в Таити. Шестимата пасажери бяхме търговци на бисери. Двама бяха американци, третият беше А Чун (най-честният китаец, когото съм познавал), имаше един германец, един полски евреин и най-после аз допълвах шесторката.
Ловът бе завършил добре. Никой от нас, както и никой от осемдесет и петте палубни пътници, нямаше причини да се оплаква. Всички бяха спечелили добре и всички предвкусваха почивката и развлеченията в Папеете.
Разбира се, „Пьотит Жан“ беше претоварена. Тя беше само седемдесеттонна и нямаше право да носи дори една десета част от наблъскалите се в нея хора. Трюмовете й бяха натъпкани и препълнени с бисерни миди и копра. Дори служебният склад беше догоре затрупан с миди. Цяло чудо бе, че моряците смогваха да я управляват. По палубата не можеше да се мине. Те просто се катереха насам-натам по перилата. Нощем стъпваха по заспалите на палубата, налягали — готов съм да се закълна — по двама един връз друг. Да, на палубата имаше
——
1 Друго название на архипелага Туамоту. Б. р.
и прасета, кокошки и чували с батати, а навсякъде, където можеше, бяха закачени низи от кокосови орехи, чийто сок пиеха, и връзки банани. От двете страни, между предните и главните ванти, бяха опънати въжета, достатъчно ниско, за да може предният утлегар да минава свободно над тях, а на всяко от тези въжета висяха поне по петдесет връзки банани, Пътуването обещаваше много неразбории, дори ако успеехме да го завършим за два-три дни, колкото щяха да са необходими, ако духаше силен югоизточен пасат. Но той не беше силен. След първите пет часа пасатът замря с десетина сподавени полъха. Затишието продължи цялата нощ и на другия ден — едно от тези затишия с ослепително блестящо огледално море, когато само мисълта да си отвориш очите е достатъчна да ти причини главоболие.
На втория ден умря един мъж от Великденския остров, един от най-добрите ловци на бисери в лагуната през тоя сезон. Умря от едра шарка, макар да не ми е ясно откъде е могла да се появи тази болест на борда, след като не бяхме чули нито за един случай на брега, когато напуснахме Рангироа. Но тя се бе появила и един човек умря, а трима други се разболяха.
Нямаше какво да се прави. Не можехме нито да отделим болните, нито да се грижим за тях. Бяхме наблъскани като сардели. Не ни оставаше нищо друго, освен да гнием и да мрем — искам да кажа, не ни оставаше нищо друго подир нощта, последвала първия смъртен случай. В тая нощ помощник капитанът, търговският агент, полският евреин и четирима туземни ловци на бисери избягаха с голямата китоловна лодка. За тях не чухме вече нищо. Но на сутринта капитанът веднага направи пробойни в останалите лодки и за нас не остана друг изход.
В този ден имаше два смъртни случая; на следващия — три; после скочиха на осем. Интересно беше да се види как приемаме тази работа. Туземците например изпаднаха в състояние на безмълвен, тъп страх. Капитанът — казваше се Удуз и беше французин — стана много нервен и бъбрив. Направо изпадна в истерия. Беше едър, месест мъж, тежеше най-малко двеста фунта и не след дълго се превърна в истинска друсаща се като желе планина от тлъстини.
Германецът, двамата американци и аз откупихме целия запас от шотландско уиски и захванахме да пием без изтрезняване. Теорията беше прекрасна, а именно: ако можехме да бъдем непрекъснато просмукани от алкохол, всеки микроб на едрата шарка, щом влезеше в допир с нас, щеше незабавно да се изпепели. И теорията даде желания резултат, макар и да трябва да призная, че капитан Удуз и А Чун също останаха незасегнати от болестта. Французинът не пиеше изобщо, пък А Чун си позволяваше само по една чаша на ден.
Времето беше хубаво. Слънцето вече се местеше на север и стоеше точно над главите ни. Нямаше никакъв вятър освен чести вихри, които духаха свирепо от пет минути до половин час и свършваха с проливен дъжд. След всеки вихър грейваше ужасното слънце, което изсмукваше облаци пара от подгизналата палуба.