Тук-там по ниските брегове се припичаха на слънцето крокодили. Привидно съвсем безгрижно, а все с главите към водата, винаги готови да се намъкнат там при най-малката заплаха. Все по тая причина по-едрите от тях, истински допотопни страшилища, не се отдалечаваха много-много от дълбоките вирове.
Из плитчините газеха чапли, наблизо корморани сушаха крилата си след плодоносните си гмуркания. През разкъсаната завеса на крайбрежната зеленина се виждаха стада черни гибони, които съсредоточено човъркаха из пръстта в търсене на насекоми и червеи.
На малка пясъчна площадка бе накацал рояк оси, заприличал на килим с втъкан седеф. Подушили го, те връхлетяха отгоре му като златно облаче, ала не да жилят, ами да смучат потта, която се стичаше от челото и от разголените му гърди и ръце.
Садикин познаваше нрава им, затова не размаха уплашен ръце и не направи никакво рязко движение, за да не ги раздразни. Продължи да гребе равномерно, както досега. Докато нападателките една подир друга го изоставиха.
Внезапно той отклони лодката към брега. Бе зърнал увиснал на един сух клон, затова по-лесно забележим, прекрасен късоопашат питон от тия, дребните, дето не израстват повече от три метра, и особено много търсени заради пъстрата им кожа, от която се изработват луксозни обувки, дамски чанти, портмонета, колани и какво ли не.
Ловецът заобиколи отдалеч, за да не го усети плячката му, приготви пръта с телената примка, която му беше нужна сега. Запромъква се и той подобно на дебнещ хищник, без дори да усеща порязванията от острите като бръсначи листа на тревата аланг-аланг, напаст и за босоноги хора, и за добитък.
Внезапно се вцепени на място. Още крачка, и щеше да настъпи четириметрова кралска кобра, която, види се, като него си бе набелязала същата жертва — питона.
Първи не издържаха нейните нерви. Изсъска ядно, плъзна се встрани и безшумно изчезна в шубрака.
Едва сега Садикин усети как се бе разтуптяло сърцето му. Ако змията не се бе уплашила, или още по-зле — ако от уплаха го бе нападнала, той вече щеше да агонизира. Тя впръсква толкова отрова, че дори да си инжектираше противозмийски серум, пак надали щеше да оцелее. Най-малко щеше да лежи беззащитен на земята, докато го докопа я крокодил, я пантера.
Питонът реши да промени позицията си и се хлъзна по клона. Садикин съвсем не възнамеряваше да го изпусне. Затова се втурна подире му. Но както се оказа — съвсем непредпазливо. Защото, додето се усети, се видя проснат насред тинята, спънат от някакъв едва подал се корен.
Поде се на ръце в опит да стане веднага. Не му се удаде. Затънаха и ръцете му, кажи-речи, до лактите.
А и нямаше защо да бърза повече — питонът беше офейкал.
Оставаше му само едно — да се окъпе в реката ведно с дрехите, та и тях да изпере.
И почувствува нещо ръбесто под дланта си.
Измъкна го и в трескаво предчувствие го изми в най-близката локва. Близна го и с език.
Нали беше опитал и това, нали бе търсил и диаманти?
А нещото в ръката му толкова приличаше на диамант!
Познаваше добре особената форма на октаедъра.
И то от едрите, които стават за брилянти в украшения, в диадеми и пръстени, а не за шлифоване на други скъпоценни камъни или за короните на земните сонди.
Усещаше как от мръсния ръбест кристал по цялото му тяло плъзва някаква наелектризираща хладина.
Магията на диаманта!
Стори му се по-голям от най-големия, намиран в Калимантан — навярно двеста карата, пък може и повече. А двеста карата — това е цяло състояние, нещо, за което малцина биха дръзнали да мечтаят.
И му хрумна: дали има и други?
В същия миг страхът скова съзнанието му: ами ако някой го е проследил, ако е видял какво държи в ръце…
Той се втурна към храста, където му се мерна някаква сянка.
Нищо — само една уплашена от внезапната му поява тънка зелена змия.
А зад другия?
Също нищо!
Спря се, ослуша се.
Гълъбите продължаваха да си гукат безразлично отгоре. Наблизо се чуваше плачливият кикот на птица носорог.
Те още повече подсилваха чувството му за самотност.
Но него тъкмо това го успокояваше — самотността, да няма никой друг наоколо.
Забравил се от алчност, Садикин се пльосна по очи и почна да рови из тинята с пръсти едновременно с двете ръце.
Не усети колко ли време се бе въргалял така. И без това в джунглата никой не брои часовете. Да иска дори, не може и по слънцето да определи кое време на деня е. Нали то е скрито от мощния листен похлупак? Тук дори годишните сезони не се различават.
Изведнъж — още един кристал!
По-малък наистина, но пак диамант. Поне тъй му се стори.