Лоялна към кого? Към семейството си? Към Империята? Към собственото си сърце?
По дяволите сърцето ми. То е причината да се озова тук.
— Как избяга Елиас Валерий?
Гласът на разпитващия прекъсва мислите ми. Безчувствен е, както преди часове, когато Комендантката ме хвърли в тази яма заедно с него. Тя ме притисна до стената пред казармите на Блекклиф, подкрепена от отряд Маски. Предадох се без съпротива; тя все пак ме удари, докато изгубих съзнание. И някъде между тогава и сега успя да свали от мен сребърната риза, подарена ми от свещените мъже на Империята, Авгурите. Риза, която ме правеше почти неуязвима, след като се сля с кожата ми.
Може би трябва да съм изненадана, че е успяла да я свали. Но не съм. За разлика от останалата част от проклетата Империя, никога не съм подценявала Комендантката.
— Как избяга той? — Разпитващият отново. Потискам въздишка. Отговорих на този въпрос стотици пъти.
— Не знам. В един момент трябваше да му отсека главата, а в следващия чувах само звъна в ушите си. Когато погледнах към подиума за екзекуция, него вече го нямаше.
Разпитващият кимва на двамата легионери, които ме държат. Стягам се.
Не им казвай нищо. Каквото и да става. Когато Елиас избяга, обещах да го прикривам за последен път. Ако Империята разбере, че е избягал през тунелите или че пътува с момиче от Книжниците, или че ми даде маската си, войниците ще го проследят по-лесно. Никога няма да напусне града жив.
Легионерите потапят главата ми в кофа с воняща вода. Затварям устни, стискам очи и отпускам тялото си, макар че всяка частица от мен иска да се съпротивлява. Държа се за една-единствена картина, както ни учи Комендантката по време на обучението за разпити.
Елиас бяга. Усмихнат в някоя далечна, огряна от слънце земя. Намира свободата, която толкова дълго търсеше.
Белите ми дробове се напъват и горят. Елиас бяга. Елиас е свободен. Давя се, умирам. Елиас бяга. Елиас е свободен.
Легионерите измъкват главата ми от кофата и аз поемам дълбоко въздух.
Разпитващият повдига лицето ми с твърда ръка, принуждавайки ме да погледна в зелените очи, които проблясват бледи и безчувствени на фона на сребърната му маска. Очаквам да зърна поне намек за гняв — поне малко раздразнение след часове на едни и същи въпроси и отговори. Но той е спокоен. Почти безстрастен.
В главата си го наричам Северняка заради кафявата му кожа, хлътналите бузи и острите очи. Той е няколко години след Блекклиф, млад за Черната гвардия, камо ли за разпитващ.
— Как избяга той?
— Току-що ти казах…
— Защо беше в казармите на Черепите след експлозията?
— Мислех, че го видях. Но го изгубих. — Версия на истината. Наистина го изгубих накрая.
— Как постави зарядите в експлозивите? — Северняка освобождава лицето ми и бавно обикаля около мен, сливайки се с сенките, освен червеното петно на униформата му — пищяща птица. Символът на Черната гвардия, вътрешните изпълнители на Империята. — Кога му помогна?
— Не съм му помагала.
— Той беше твой съюзник. Приятел. — Северняка изважда нещо от джоба си. То издрънчава, но не виждам какво е. — В момента, в който трябваше да бъде екзекутиран, поредица от експлозии почти срина школата. Очакваш ли някой да повярва, че това е случайно?
На моето мълчание Северняка дава знак на легионерите да ме потопят отново. Поемам дълбоко въздух, изключвайки всичко от ума си, освен образа на него, свободен.
И тогава, точно когато потъвам под водата, си мисля за нея.
Момичето от Книжниците. Цялата тази тъмна коса и тези извивки, и проклетите й златни очи. Как той държеше ръката й, докато бягаха през двора. Начинът, по който тя изрече името му, сякаш беше песен.
Преглъщам глътка вода. Има вкус на смърт и урина. Изритвам и се боря с легионерите, които ме държат. Успокой се. Така разпитващите унищожават затворниците си. Една пукнатина, и той ще забие клин в нея и ще удря, докато се разцепя.
Елиас бяга. Елиас е свободен. Опитвам се да го видя в ума си, но образът се заменя от двамата заедно, преплетени.
Може би удавянето няма да е толкова ужасно.
Легионерите ме измъкват, когато светът ми потъмнява. Изплювам глътка вода. Стегни се, Артурия. Сега той ще те пречупи.
— Коя е момичето?
Въпросът е толкова неочакван, че за един проклет миг не успявам да скрия шока — или разпознаването — от лицето си.
Едната половина от мен проклина Елиас, че е бил достатъчно глупав да бъде видян с момичето. Другата половина се опитва да потуши ужаса, който се разраства в стомаха ми. Разпитващият наблюдава емоциите, които се изписват в очите ми.