Светлината от факлите в коридора на блока прониква през три тесни процепа, разположени високо на вратата. Имам достатъчно светлина, за да видя, че студеният каменен под на килията ми е гол, без нищо, което бих могъл да използвам, за да отключа белезниците си. Опитвам веригите, надявайки се на слабо звено. Но те са от Серанска стомана.
Десет пъкъла. Припадъците ми ще започнат отново най-късно след половин ден. Когато това стане, способността ми да мисля — да се движа — ще бъде силно ограничена.
Мъчителен стон се разнася от една от близките килии, последван от бълнуването на някой нещастник, който едва успява да формира думи.
Поне ще използвам обучението за разпити на Комендантката. Хубаво е да знам, че цялото това страдание под нейните ръце не е било напразно.
След известно време чувам шумолене пред вратата и ключалката се превърта. Надзирателят? Напрягам се, но това е само момчето Книжник, което Надзирателят използва като лост за натиск. Детето държи чаша с вода в едната ръка и купа с твърд хляб и покрито с плесен сушено месо в другата. От рамото му виси протрито одеяло.
— Благодаря. — Изпивам водата на един дъх. Момчето гледа в пода, докато оставя храната и одеялото на място, където мога да ги достигна. Куца — нещо, което не правеше преди.
— Чакай — извиквам. То спира, но не ме поглежда. — Наказа ли те Надзирателят още, след като… След като те използва, за да ме контролира.
Книжникът сякаш е статуя. Просто стои там, сякаш чака да кажа нещо, което не е очевидно.
Или може би, мисля си, чака да спра да бърборя достатъчно дълго, за да ми отговори. Макар че искам да попитам за името му, се заставям да не говоря. Броя секундите. Петнайсет. Тридесет. Минава минута.
— Не те е страх — прошепва накрая той. — Защо не те е страх?
— Страхът му дава сила — казвам. — Като да налееш масло в лампа. Кара го да гори по-ярко. Прави го силен.
Чудя се дали Дарин се е страхувал, преди да умре. Надявам се само, че е било бързо.
— Той ме наранява. — Пръстите на момчето побеляват, докато ги забива в краката си. Потръпвам. Знам добре как Надзирателят наранява хората — и особено Книжниците. Неговите експерименти с болка са само част от това. Децата Книжници вършат най-низшите задачи в затвора: чистят стаи и затворници след сесии за изтезания, погребват тела с голи ръце, изпразват кофи с помия. Повечето деца тук са с мъртвешки погледи, желаещи смърт още преди да навършат десет години.
Дори не мога да си представя какво е преживяло това момче. Какво е видяло.
Нов пронизителен вик отеква от същата килия като преди. И двамата с момчето подскачаме. Погледите ни се срещат в споделено безпокойство и си мисля, че ще каже нещо. Но вратата на килията се отваря отново и отвратителната сянка на Надзирателя пада върху него. Момчето се измъква навън, притискайки се към вратата като мишка, опитваща се да избегне погледа на котка, преди да изчезне сред трепкащите факли на блока.
Надзирателят не му хвърля и поглед. Ръцете му са празни. Или поне така изглежда. Сигурен съм, че някъде е скрил някакво устройство за мъчения.
Засега затваря вратата и вади малка керамична бутилка. Екстрактът от Телис. Едва се удържам да не се хвърля към нея.
— Най-после — казвам, игнорирайки бутилката. — Мислех, че си изгубил интерес към мен.
— Ах, Елиас. — Надзирателят цъка с език. — Ти служеше тук. Познаваш методите ми. Истинското страдание се крие в очакването на болката толкова, колкото и в самата болка.
— Кой го каза? — Изсумтявам. — Ти ли?
— Оприан Доминик. — Той крачи напред-назад, точно извън обсега ми. — Бил е Надзирател тук по времето на Тайъс Четвърти. Задължителна литература в Блекклиф по мое време.
Надзирателят вдига екстракта от Телис. — Защо не започнем с това? — При моето мълчание той въздъхва. — Защо го носеше, Елиас?
Използвай истините, които разпитващите те искат, гласът на Комендантката просъсква в ухото ми. Но ги използвай пестеливо.
— Една рана се влоши. — Потупвам белега на ръката си. — Пречиствателят на кръв беше единственото, което можах да намеря, за да я лекувам.
— Десният ти показалец потрепва леко, когато лъжеш — информира ме Надзирателят. — Хайде, опитай да спреш да го правиш. Няма да успееш. Тялото не лъже, дори ако разумът го прави.
— Казвам истината. — Поне някаква версия на нея.
Надзирателят свива рамене и дърпа лост до вратата. Механизмът в стената зад мен заскърца, и веригите, прикрепени към ръцете и краката ми, се опъват все повече и повече, докато не съм притиснат плътно до стената, тялото ми опънато в напрегната буква X.