— Знаеше ли — казва Надзирателят, — че с един чифт клещи можеш да счупиш всяка кост в човешката ръка, ако наложиш натиск по правилния начин?
Отнема четири часа, десет изкълчени нокти и небеса знаят колко счупени кости, за да изтръгне Надзирателят истината за Телис от мен. Макар да знам, че бих могъл да издържа по-дълго, накрая му давам информацията. По-добре да ме смята за слаб.
— Много странно — казва той, когато признавам, че Комендантката ме е отровила. — Но, ах — разбирането озарява лицето му, — Керис е искала да отстрани малката Птичка, за да може да шепне каквото си иска на когото си иска без намеса. Но не е искала да рискува да те остави жив. Умно. Малко прекалено рисковано за моя вкус, но… — Той свива рамене.
Въртя лицето си от болка, за да не види изненадата ми. Седмици наред се чудех защо Комендантката ме отрови, вместо да ме убие направо. Накрая реших, че просто е искала да страдам.
Надзирателят отваря вратата на килията и дърпа лоста, за да разхлаби веригите ми. Падам с благодарност на пода. Миг по-късно момчето Книжник влиза.
— Почисти затворника — казва Надзирателят на детето. — Не искам инфекция. — Старецът накланя глава. — Този път, Елиас, те оставих да си играеш игричките си. Намерих ги за fascinantни. Този синдром на непобедимост, който изглежда имаш: Колко ли ще отнеме да го сломя? При какви обстоятелства? Ще изисква ли повече физическа болка, или ще бъда принуден да се ровя в слабостите на ума ти? Толкова много за откриване. Очаквам го с нетърпение.
Той изчезва, а момчето се приближава, натежало от глинена кана и сандък с дрънчащи буркани. Очите му се стрелват към ръката ми и се разширяват. Присяда до мен, пръстите му леки като пеперуда, докато нанася различни пасти, за да почисти раните.
— Значи е вярно това, което казват — шепне той. — Маските не усещат болка.
— Усещаме болка — казвам. — Просто сме обучени да я понасяме.
— Но той… той те държа с часове. — Челото на момчето се набръчква. Напомня ми на изгубено врабче, само в тъмнината, търсещо нещо познато, нещо, което има смисъл. — Аз винаги плача. — Потапя кърпа във вода и избърсва кръвта от ръцете ми. — Дори когато се опитвам да не го правя.
Проклет да си, Сиселий. Мисля за Дарин, страдащ тук долу, измъчван като това момче, като мен. Какъв ужас е отприщил Надзирателят върху братът на Лайя, преди той най-сетне да умре? Ръцете ми горят за ятаган, за да мога да отделя насекомоподобната глава на стареца от тялото му.
— Ти си млад — казвам грубо. — И аз плачех, когато бях на твоята възраст. — Подавам му здравата си ръка за ръкостискане. — Между другото, името ми е Елиас.
Ръката му е силна, макар и малка. Пуска ме бързо.
— Надзирателят казва, че имената имат сила. — Очите на момчето се стрелват към моите. — Всички ние, децата, сме Роб. Защото всички сме еднакви. Макар че моята приятелка Пчела — тя сама си избра име.
— Няма да те наричам Роб — казвам. — Искаш ли свое собствено име? В земите на Племената семействата понякога не именуват децата си години след раждането им. Или може би вече имаш име?
— Нямам име.
Облягам се на стената, потискайки гримаса, докато момчето шинира ръката ми. — Ти си умен — казвам. — Бърз. Какво ще кажеш за Тас? На садхески означава бърз.
— Тас. — Той изпробва името. На лицето му се появява намек за усмивка. — Тас. — Кимва. — А ти — ти не си просто Елиас. Ти си Елиас Валерий. Стражите говорят за теб, когато мислят, че никой не слуша. Казват, че някога си бил Маска.
— Свалих маската.
Тас иска да зададе въпрос — виждам как се подготвя за него. Но каквото и да е, той го потиска, когато гласове се разнасят отвън и Друсий влиза.
Детето става бързо, събирайки вещите си, но не е достатъчно бързо.
— Побързай, мръсотия. — Друсий скъсява разстоянието с две крачки, насочвайки жесток ритник към стомаха на Тас. Момчето изскимтява. Друсий се смее и го рита отново.
Рев запълва съзнанието ми, като вода, напираща срещу язовирна стена. Мисля за центурионите в Блекклиф, за техните небрежни, ежедневни побои, които ни изяждаха, когато бяхме Първолаци. Мисля за Черепите, които ни тероризираха, които никога не ни виждаха като хора, а само като жертви за садизма, изграден в тях, пласт по пласт, година след година, като сложност, изграждана бавно в вино.
И изведнъж скачам към Друсий, който, за свое нещастие, се е приближил твърде много. Ръмжа като обезумяло животно.
— Той е дете. — Използвам дясната си ръка, за да ударя Маската в челюстта, и той пада. Яростта в мен се освобождава, и аз дори не усещам веригите, докато нанасям удари. Той е дете, което третираш като боклук, и мислиш, че не го усеща, но той го усеща. И ще го усеща, докато не умре, само защото си твърде болен, за да видиш какво правиш.