Ръце дърпат гърба ми. Ботуши затрополяват, и две Маски нахлуват в килията. Чувам свистенето на палка и я избягвам. Но удар в корема ми отнема дъха, и знам, че всеки момент ще бъда повален в безсъзнание.
— Достатъчно. Безстрастният тон на Надзирателя пронизва хаоса. Веднага Маските се отдръпват от мен. Друсий изръмжава и се изправя на крака. Дишането ми е тежко, и аз се взирам в Надзирателя, оставяйки цялата си омраза към него, към Империята, да изпълни погледа ми.
— Бедното момченце, което търси отмъщение за изгубената си младост. Жалко, Елиас. — Надзирателят поклаща глава, разочарован. — Не разбираш ли колко ирационални са подобни мисли? Колко безполезни? Сега, разбира се, ще трябва да накажа момчето. Друсий — казва рязко той, — донеси пергамент и перо. Аз ще взема детето в съседната килия. Ти ще записваш реакциите на Валерий.
Друсий избърсва кръвта от устата си, очите му блестят като на чакал. — С удоволствие, господине.
Надзирателят сграбчва момчето Книжник — Тас — свирепо в ъгъла и го изхвърля от килията. Момчето пада с отвратителен тупот.
— Ти си чудовище — изръмжавам към стареца.
— Природата отсява по-слабите — казва Надзирателят. — Отново Доминик. Велик човек. Може би е добре, че не е доживял да види как понякога слабите остават живи, за да се тътрят, хленчейки и мрънкайки. Аз не съм чудовище, Елиас. Аз съм помощник на Природата. Нещо като градинар. И съм много сръчен с ножиците.
Напъвам се срещу веригите си, макар да знам, че това няма да помогне. — Проклет да си в пъкъла!
Но Надзирателят вече е изчезнал. Друсий заема мястото му, зяпайки злобно. Той записва всяко мое изражение, докато отвъд заключената врата Тас крещи.
Глава 37
Лайя
Усещането в костите ми, когато се събуждам в безопасната къща в мазето, не може да бъде съжаление. Но не е и щастие. Иска ми се да го разбера. Знам, че ще ме гризе, докато не го сторя, а с толкова много път, който ни предстои, не мога да си позволя да загубя фокуса си. Разсейването води до грешки. А аз вече направих достатъчно от тях.
Макар че не искам да мисля, че онова, което се случи по-рано между Кийнан и мен, е една от тези грешки. Беше опияняващо. Вълнуващо. И изпълнено с дълбочина на емоция, която не очаквах. Любов. Обичам го.
Нали?
Когато Кийнан ми обръща гръб, аз поглъщам отварата от билки, за които ме научи дядо — такава, която забавя месечния цикъл на момичето, за да не може да забременее.
Поглеждам към Кийнан, който тихо се преоблича в по-топли дрехи в подготовка за следващия етап от пътуването ни. Усеща погледа ми и идва при мен, докато връзвам ботушите си. Срамежлива нежност, толкова необичайна за него, се прокрадва в начина, по който гали бузата ми. Неуверена усмивка озарява лицето му.
Глупци ли сме? Искам да попитам. Защото намираме утеха сред такъв хаос? Не мога да се накарам да изрека думите. А и няма кого другиго да попитам.
Обзема ме желание да говоря с брат ми и аз ядно прехапвам устни, за да задържа сълзите си. Сигурна съм, че Дарин е имал приятелки, преди да започне чиракуването си при Спиро. Той би знаел дали това безпокойство, това объркване, е нормално.
— Какво те тревожи? — Кийнан ме изправя на крака, държейки здраво ръцете ми. — Не съжаляваш, че ние…
— Не — казвам бързо. — Просто… с всичко, което се случва, беше ли… грешно?
— Да намерим час-два блаженство в толкова тъмни времена? — казва Кийнан. — Това не е грешно. За какво си струва да живеем, ако не за моментите на радост? За какво си струва да се борим?
— Искам да вярвам в това — казвам. — Но се чувствам толкова виновна. — След седмици, в които държах емоциите си заключени и запушени, те избухват. — Ти и аз сме тук, живи, а Изи е мъртва, Дарин е в затвора, Елиас умира…
Кийнан ме прегръща и приютява главата ми под брадичката си. Топлината му, ароматът му на дървесен дим и лимон ме успокояват мигновено.
— Дай ми вината си. Аз ще я нося вместо теб, става ли? Защото не бива да се чувстваш така. — Той се отдръпва леко и повдига лицето ми. — Опитай се да забравиш тревогата за малко.
Не е толкова просто! — Само тази сутрин — казвам, — ме попита какъв е смисълът да бъда човек, ако не си позволя да чувствам.