— Имах предвид привличане. Желание. — Бузите му леко порозовяват и той извръща поглед. — Не вина и страх. Тях трябва да се опиташ да забравиш. Мога да ти помогна да забравиш — накланя глава и топлина ме залива, — но трябва да тръгваме.
Успявам да се усмихна слабо и той ме пуска. Оглеждам се за ятагана на Дарин и докато го закопчавам, отново се намръщвам. Не ми трябва разсейване. Трябва да разбера какво, по дяволите, се случва в главата ми.
Емоциите ти те правят човек, каза ми Елиас преди седмици в Серанския хребет. Дори неприятните имат своята цел. Ако ги игнорираш, те само стават по-силни и по-гневни.
— Кийнан. — Започваме да се изкачваме по стълбите на мазето и Кийнан отключва ключалката. — Не съжалявам за случилото се. Но не мога просто да прогоня вината.
— Защо не? — той се обръща към мен. — Слушай…
И двамата подскачаме, когато вратата на мазето се отваря с пронизителен скърцащ звук. Кийнан изважда лъка си, поставя стрела и се прицелва в едно движение.
— Спокойно — казва един глас. Фигурата вдига лампа. Това е млад Книжник с къдрава коса. Той изругава, когато ни вижда.
— Знаех си, че видях някого тук долу — казва той. — Трябва да напуснете. Господарят казва, че имперски патрул е на път и избиват всеки свободен Книжник, когото намерят…
Не чуваме останалото. Кийнан хваща ръката ми и ме издърпва по стълбите навън в нощта. — Натам. — Той кима към дърветата на изток от нас, отвъд робските помещения, и аз преминавам в лек тръс, следвайки го, докато пулсът ми е бясно ускорен.
Минаваме през гората и отново завиваме на север, пресичайки дълги, запустели ниви. Когато Кийнан забелязва конюшня, той ме оставя и изчезва. Куче излайва, но звукът внезапно спира. Няколко минути по-късно Кийнан се връща, водейки кон.
Ще попитам за кучето, но при мрачния израз на лицето му замълчавам.
— Има пътека през онази гора там напред — казва той. — Не изглежда много използвана, а снегът вали достатъчно силно, за да покрие следите ни след час-два.
Той ме издърпва пред себе си, и когато държа тялото си настрана, той въздъхва.
— Не знам какво ми има — прошепвам. — Чувствам се, сякаш… сякаш не мога да намеря равновесие.
— Носила си твърде голяма тежест твърде дълго време. През цялото това време, Лайя, ти водеше, вземала си трудни решения — и може би не си била готова за това. Няма срам в това, и ще разпра корем на всеки, който ми каже обратното. Направи най-доброто, на което си способна. Но сега пусни. Нека аз нося тази тежест вместо теб. Позволи ми да ти помогна. Вярвай, че ще постъпя правилно. Нима досега съм те подвел?
Поклащам глава. Безпокойството ми се връща. Трябва да вярваш в себе си повече, Лайя, казва един вътрешен глас. Не всяко твое решение е било лошо.
Но тези, които имаха значение — тези, при които животът висеше на косъм — те бяха грешни. Тежестта от това е смазваща.
— Затвори очи — казва Кийнан. — Почини си сега. Аз ще ни заведа до Кауф. Ще измъкнем Дарин. И всичко ще бъде наред.
• • •
Три нощи след като напуснахме безопасната къща в мазето, се натъкваме на полупокрит масов гроб на Книжници. Мъже. Жени. Деца. Всички захвърлени небрежно вътре, сякаш са вътрешности. Пред нас заснежените върхове на хребета Невенес закриват половината небе. Колко жестока изглежда красотата им. Нима не знаят за злото, извършено в сянката им?
Кийнан бързо ни подканя да продължим, движейки се дори след като слънцето изгрява. Когато сме далеч от гроба и прекосяваме висок, обрасъл с гори стръмен склон, зървам нещо на запад, в ниските хълмове между нас и Антиум. Палатки, изглежда, и хора, лагерни огньове. Стотици.
— Небеса. — Спирам Кийнан. — Виждаш ли това? Това не са ли хълмовете Арджент? Изглежда като цяла проклета армия там.
— Хайде. — Кийнан ме дърпа напред, тревогата подхранва нетърпението му и запалва моята собствена. — Трябва да се скрием до падането на нощта.
Но нощта носи само още ужаси. Часове след началото на пътуването ни, толкова внезапно се натъкваме на група войници, че ахвам, едва не издавайки позицията ни.
Кийнан ме дърпа назад със съскащ дъх. Войниците пазят четири призрачни вагона — наречени така, защото щом изчезнеш вътре, сякаш си мъртъв. Високите черни стени на вагоните ми пречат да видя колко Книжници има вътре. Но ръце се вкопчват в решетките на задния прозорец, някои големи, други твърде малки. Още затворници са товарени в последния вагон, докато гледаме. Мисля за гроба, покрай който минахме по-рано. Знам какво ще се случи с тези хора. Кийнан се опитва да ме дръпне напред, но откривам, че не мога да помръдна.