— Лайя!
— Не можем просто да ги оставим.
— Има дузина войници и четири Маски, които пазят тези вагони — казва Кийнан. — Ще ни изколят.
— Ами ако изчезна? — Обръщам се към вагоните. Не мога да спра да мисля за тези ръце. — Както направих в племенния лагер. Бих могла…
— Но не можеш. Не и след… — Кийнан стиска рамото ми в съчувствие. Не и след като Изи умря.
При звука на вик се обръщам към вагоните. Момче Книжник драска по лицето на Маската, която го влачи напред.
— Не можете да продължавате да ни правите това! — крещи момчето, докато Маската го хвърля във вагона. — Не сме животни! Един ден ще отвърнем на удара!
— С какво? — Маската се изсмива. — С пръчки и камъни?
— Сега знаем тайните ви. — Момчето се хвърля към решетките. — Не можете да го спрете. Един от вашите собствени ковачи се обърна срещу вас и ние знаем.
Подигравателната усмивка изчезва от лицето на Маската и той изглежда почти замислен. — А, да — казва тихо. — Великата надежда на плъховете. Книжникът, който открадна тайната на Серанската стомана. Той е мъртъв, момче.
Ахвам, а Кийнан слага ръка на устата ми, държейки ме здраво, докато се боря, шепнейки, че не мога да издам звук, че животът ни зависи от това.
— Умря в затвора — казва Маската. — След като изтръгнахме всяка полезна информация от слабия му, жалък ум. Вие сте животни, момче. Дори по-малко от това.
— Лъже — прошепва Кийнан, издърпвайки ме физически от дърветата. — Прави го, за да измъчва това момче. Няма начин Маската да знае дали Дарин е мъртъв.
— Ами ако не лъже? — казвам. — Ами ако Дарин е мъртъв? Чул си слуховете за него. Те се разпространяват все по-надалеч. Може би, като го убият, Империята мисли, че може да потуши тези слухове. Може би…
— Няма значение — казва Кийнан. — Докато има шанс той да е жив, трябва да опитаме. Чуваш ли ме? Трябва да продължим. Хайде. Имаме много път да извървим.
• • •
Почти седмица след като напуснахме безопасната къща в мазето, Кийнан се връща уморено в лагера — този е под оголените, безлистни клони на един дъб. — Комендантката е стигнала до Делфиниум — казва той. — Избила е всеки свободен Книжник.
— А робите? Затворниците?
— Робите са оставени на мира — господарите им без съмнение са протестирали срещу загубата на собственост. — Той изглежда болен, докато го казва. — Тя е разчистила затвора. Провела е масова екзекуция на градския площад.
Небеса. Тъмнината на нощта сякаш става по-дълбока и по-тиха, сякаш Жътварят обикаля тези дървета и всяко живо същество го знае, освен нас. — Скоро — казвам, — няма да остане нито един Книжник.
— Лайя — казва Кийнан. — Тя се отправя към Кауф следващата.
Главата ми рязко се вдига. — Небеса, ами ако Елиас не е успял да измъкне Дарин? Ако Комендантката започне да избива Книжниците там…
— Елиас замина преди шест седмици — казва Кийнан. — И изглеждаше дяволски уверен. Може би вече е освободил Дарин. Може би ни чакат в пещерата.
Кийнан бърка в препълнената си раница. Изважда хляб, още топъл, и половин пиле. Небеса знаят какво е направил, за да ги вземе. И все пак не мога да се накарам да ям.
— Мислиш ли някога за онези хора във вагоните? — прошепвам. — Чудиш ли се какво е станало с тях? Грижиш ли се изобщо?
— Присъединих се към Съпротивата, нали? Но не мога да се задълбочавам, Лайя. Това не води до нищо.
Но това не е задълбаване, мисля си. Това е спомен. А споменът не е нищо.
Преди седмица бих изрекла думите на глас. Но откакто Кийнан пое юздите на лидерството от мен, се чувствам по-слаба. Намалена. Сякаш ставам по-малка с всеки изминал ден.
Трябва да съм благодарна на Кийнан. Въпреки изпълнената с Воини провинция, той успешно е избягвал всеки патрул и разузнавателен отряд, всяка застава и наблюдателна кула.
— Сигурно ти е студено. — Думите му са меки, но ме изтръгват от мислите ми. Поглеждам надолу изненадано. Все още нося дебелото черно наметало, което Елиас ми даде преди цял един живот в Сера.
Придърпвам наметалото по-близо. — Добре съм.
Бунтовникът рови в торбата си и накрая изважда тежко, подплатено с козина зимно наметало. Навежда се напред и внимателно разкопчава моето наметало, оставяйки го да падне. После премята другото върху раменете ми и го закопчава.
Той няма лоши намерения. Знам това. Макар през последните дни да се отдръпнах от него, той е все така внимателен.
Но част от мен иска да захвърли наметалото и да сложи обратно това на Елиас. Знам, че се държа глупаво, но някак си наметалото на Елиас ме караше да се чувствам добре. Може би защото, повече отколкото да ми напомня за него, то ми напомняше коя бях около него. По-смела. По-силна. Несъмнено с недостатъци, но безстрашна.