— Свлачище заради наводнението, вероятно. Да ядем, да се запасим и да започнем да проследяваме Валерий.
Вълна от топъл въздух от ревящия огън ни удря, когато влизаме в поста, и аз сядам до камината, докато Фарис тихо говори на четиримата помощници, които се мотаят наоколо. Като един те кимат енергично на каквото им казва, хвърляйки нервни погледи към мен. Двама изчезват в кухните, докато другите два се грижат за конете.
— Какво им каза? — питам Фарис.
— Че ще изтребиш семействата им, ако споменат за присъствието ни на когото и да било. — Фарис ми се ухилва. — Предполагам, че не искаш Надзирателят да знае, че сме тук.
— Добра идея. —ေ
— Трябва да разузнаем района — казвам. — Ако Елиас е тук, може още да не е влязъл.
Дишането на Фарис сепва и после продължава както преди. Поглеждам го и той изведнъж изглежда дълбоко погълнат от храната си.
— Какво има?
— Нищо. — Фарис говори твърде бързо и изругава, когато разбира, че съм забелязала. Той оставя чинията си.
— Мразя това — казва той. — И не ме интересува дали шпионинът на Комендантката знае. — Той хвърля мрачен поглед към Авитас. — Мразя, че сме като кучета, ловуващи плячка, с Марк, който плющи с камшика по гърбовете ни. Елиас спаси живота ми по време на Изпитанията. И на Декс също. Той знаеше какво е чувството… след… — Фарис ме поглежда обвинително. — Ти никога дори не си говорила за Третото Изпитание.
С Авитас, наблюдаващ всяко мое движение, разумният път би бил да изнеса реч за лоялност към Империята точно сега.
Но съм твърде уморена. И твърде болна в сърцето.
— И аз го мразя. — Поглеждам към наполовина изядената си храна, апетитът ми е изчезнал. — Проклети небеса, мразя всичко в това. Но тук не става въпрос за Марк. Става въпрос за оцеляването на Империята. Ако не можеш да се накараш да помогнеш, събери си багажа и се върни в Антиум. Мога да те назнача на друга мисия.
Фарис извръща поглед, челюстта му е стисната. — Ще остана.
Тихо изпускам въздишка. — В такъв случай — вдигам вилицата си отново — може би можеш да ми кажеш защо замълча, когато казах, че трябва да разузнаем района за Елиас.
Фарис изпъшква. — По дяволите, Хел.
— Ти беше разположен в Кауф по същото време като него, лейтенант Канделан — казва Авитас на Фарис. — Ти, Гарван, не беше.
Вярно — Елиас и аз бяхме в Кауф по различно време, когато бяхме Петици.
— Ходеше ли някъде, когато нещата в затвора станеха твърде тежки? — Има необичайна за Авитас интензивност. — Някакво… бягство?
— Пещера — казва Фарис след миг. — Последвах го веднъж, когато напусна Кауф. Помислих си — небеса, не знам какво си помислих. Вероятно нещо глупаво: че е намерил скрит запас от ейл в гората. Но той просто седеше вътре и зяпаше стените. Мисля… мисля, че се опитваше да забрави затвора.
Голяма празнота се отваря в мен, когато Фарис го казва. Разбира се, Елиас би намерил такова място. Не би могъл да понесе Кауф без него. Толкова му прилича, че ми се иска едновременно да се засмея и да строша нещо.
Не сега. Не и когато си толкова близо.
— Заведи ни там.
• • •
Отначало мисля, че пещерата е задънена улица. Изглежда, сякаш е изоставена от години. Но въпреки това запалваме факли и претърсваме всеки ъгъл. Тъкмо ще наредя да продължим напред, когато зървам нещо да проблясва дълбоко в цепнатина на стената. Когато го изваждам, едва не го изпускам.
— Десет пъкъла — Фарис грабва вързаните, кръстосани ножници от мен. — Ятаганите на Елиас.
— Той е тук. — Пренебрегвам ужаса, който се събира в стомаха ми — ще трябва да го убиеш! — и се преструвам, че това е приливът на адреналин от лова. — И то скоро. Паяжините покриват всичко останало. — Вдигам факлата към паяжините в цепнатината.
Оглеждам се за следи от момичето. Нищо. — Ако той е тук, значи и Лайя би трябвало да е наблизо.
— И — добавя Авитас, — ако е оставил всичко това тук, не е вярвал, че ще отсъства дълго.
— Ти си на пост — казвам на Фарис. — Помни, става въпрос за Валерий. Пази дистанция. Не се ангажирай. Трябва да сляза до затвора. — Обръщам се към Авитас. — Предполагам, ще настояваш да дойдеш с мен?
— Познавам Началника по-добре от теб — отвръща той. — Не е разумно да нахлуеш в затвора. Там има твърде много шпиони на Комендантката. Ако разбере, че си тук, ще се опита да те саботира.
Повдигам вежди. — Искаш да кажеш, че тя не знае, че съм тук? Мислех, че си й докладвал.
Авитас не казва нищо и с всяка изминала секунда на мълчанието му Фарис се размърдва неловко до мен. Виждам лека пукнатина в хладната фасада на Харпър.
— Вече не съм неин шпионин — казва той най-сетне. — Ако бях, досега щеше да си мъртва. Защото си твърде близо до залавянето на Елиас, а заповедите й бяха да те убия тихо, когато стигнеш толкова далеч — да изглежда като злополука.