— Много добре, Артурия. — Думите му са смъртоносно тихи. Веднага си спомням за Комендантката. Колкото по-тихо говореше, каза веднъж Елиас, толкова по-опасна беше. Най-сетне виждам какво е извадил Северняка от униформата си. Две свързани метални халки, които нахлузва на пръстите си. Месингови побойници. Брутално оръжие, което превръща обикновения побой в бавна, кървава смърт.
— Защо не започнем оттам?
— Започнем? — Била съм в тази дупка часове наред. — Какво имаш предвид под започнем?
— Това — той посочва кофата с вода и насиненото ми лице — беше запознанството ми с теб.
Десет проклети ада. Той се е въздържал. Постепенно е усилвал болката, отслабвайки ме, чакайки начин да проникне, да ме накара да се предам. Елиас бяга. Елиас е свободен. Елиас бяга. Елиас е свободен.
— Но сега, Кървав гарван. — Думите на Северняка, макар и тихо изречени, прекъсват напева в главата ми. — Сега ще видим от какво си направена.
• • •
Времето се размива. Минават часове. Или дни? Седмици? Не мога да разбера. Тук долу не виждам слънцето. Не чувам барабаните или камбанарията.
Още малко, казвам си след особено жесток побой. Още един час. Издръж още един час. Половина час. Пет минути. Една минута. Само една.
Но всяка секунда е болка. Губя тази битка. Усещам го в блоковете време, които изчезват, в начина, по който думите ми се объркват и спъват една в друга.
Вратата на тъмницата се отваря и затваря. Пристигат пратеници, съвещават се. Въпросите на Северняка се променят, но никога не свършват.
— Знаем, че е избягал с момичето през тунелите. — Едното ми око е подуто и затворено, но докато Северняка говори, го гледам с другото. — Избил половин взвод там долу.
О, Елиас. Той ще се измъчва заради тези смъртни случаи, без да ги вижда като необходимост, а като избор — грешен избор. Ще държи тази кръв на ръцете си дълго след като моята би била отмита.
Но някаква част от мен е облекчена, че Северняка знае как е избягал Елиас. Поне не трябва да лъжа повече. Когато ме пита за връзката на Лайя и Елиас, мога честно да кажа, че не знам нищо.
Само трябва да оцелея достатъчно дълго, за да ми повярва.
— Кажи ми за тях — не е толкова трудно, нали? Знаем, че момичето е свързано със Съпротивата. Подтикнала ли е Елиас към тяхната кауза? Били ли са любовници?
Иска ми се да се изсмея. Твоето предположение е толкова добро, колкото и моето.
Опитвам се да му отговоря, но болката е твърде силна, за да издам нещо повече от стон. Легионерите ме захвърлят на пода. Свивам се на кълбо, жалък опит да защитя счупените си ребра. Дъхът ми излиза със свистене. Чудя се дали смъртта е близо.
Мисля за Авгурите. Знаят ли къде съм? Интересува ли ги?
Сигурно знаят. И не са направили нищо, за да ми помогнат.
Но още не съм мъртва. И не съм дала на Северняка това, което иска. Щом все още задава въпроси, значи Елиас е свободен, а момичето е с него.
— Артурия. — Северняка звучи… различно. Уморено. — Времето ти изтича. Кажи ми за момичето.
— Не…
— Иначе имам заповед да те бия до смърт.
— Заповед на Императора? — Изненадана съм. Мислех, че Марк ще ми причини всякакви ужаси лично, преди да ме убие.
— Няма значение от кого е заповедта — казва Северняка. Навежда се. Зелените му очи срещат моите. За първи път не са спокойни.
— Не си заслужава, Артурия — казва той. — Кажи ми каквото трябва да знам.
— Аз… не знам нищо.
Северняка чака миг. Наблюдава. Когато мълча, той се изправя и нахлузва месинговите побойници.
Мисля за Елиас, тук, в същата тази тъмница, не толкова отдавна. Какво е минавало през главата му, когато е бил изправен пред смъртта? Изглеждаше толкова спокоен, когато дойде на подиума за екзекуция. Сякаш се беше примирил със съдбата си.
Иска ми се да мога да заема част от това спокойствие сега. Сбогом, Елиас. Надявам се да намериш свободата си. Надявам се да намериш радост. Небето знае, че никой от нас няма да я намери.
Зад Северняка вратата на тъмницата се отваря със скърцане. Чувам позната, омразна походка.
Император Марк Фарар. Дошъл да ме убие лично.
— Ваше Величество Император. — Северняка отдава чест. Легионерите ме изправят на колене и накланят главата ми надолу в подобие на почит.
В слабата светлина на тъмницата — и с ограниченото си зрение — не мога да различа изражението на Марк. Но разпознавам високата, бледокоса фигура зад него.