— Не сме видели никакво движение. — Придърпвам наметалото си плътно. — А бурята става все по-лоша. Губим време.
— Знам, че мислиш, че съм луд — казва Кийнан. — Но не искам да попаднем в капан.
— Няма никой тук — отвръщам. — Не сме видели следи, никакви признаци за някого в тези гори освен нас. Ами ако Дарин и Елиас са там вътре и са ранени или гладуват?
Кийнан наблюдава пещерата още миг, после се изправя. — Добре. Да вървим.
Когато се приближаваме, тялото ми вече не ми позволява да бъда предпазлива. Изваждам кинжала си, минавам покрай Кийнан и пристъпвам внимателно вътре.
— Дарин? — прошепвам в тъмнината. — Елиас? — Пещерата изглежда изоставена. Но пък Елиас би се погрижил да не изглежда обитавана.
Светлина проблясва зад мен — Кийнан вдига лампа, осветявайки покритите с паяжини стени и пода, покрит с листа. Пещерата не е голяма, но ми се иска да беше. Тогава гледката на нейната празнота нямаше да е толкова съкрушително окончателна.
— Кийнан — прошепвам. — Изглежда, сякаш от години никой не е стъпвал тук. Елиас може дори да не е стигнал дотук.
— Виж. — Кийнан посочва дълбока пукнатина в задната част на пещерата и изважда раница. Грабвам лампата от него, надеждата ми се разпалва. Кийнан пуска раницата, бръква по-дълбоко и измъква познат чифт ятагани.
— Елиас — въздъхвам. — Той е бил тук.
Кийнан отваря раницата, изваждайки нещо, което прилича на едноседмичен хляб и плесенясали плодове. — Не се е връщал скоро, иначе щеше да изяде това. И — Кийнан взема лампата от мен и осветява останалата част от пещерата — няма следа от брат ти. Ратана е след седмица. Елиас трябваше вече да е освободил Дарин.
Вятърът вие като разгневен дух, отчаян за освобождение. — Можем да се подслоним тук засега — Кийнан пуска своята раница. — Бурята е твърде силна, за да намерим друг лагер.
— Но трябва да направим нещо — казвам. — Не знаем дали Елиас е влязъл, дали е освободил Дарин, дали Дарин е жив…
Кийнан хваща раменете ми. — Стигнахме дотук, Лайя. Стигнахме до Кауф. Щом бурята утихне, ще разберем какво се е случило. Ще намерим Елиас и…
— Не — глас се разнася от входа на пещерата. — Няма да го намерите. Защото той не е тук.
Сърцето ми пропада и стискам дръжката на кинжала си. Но когато виждам трите маскирани фигури, застанали на входа на пещерата, знам, че той няма да ми помогне много.
Една от фигурите пристъпва напред, половин глава по-висока от мен, маската й блести като живак под кожената й качулка.
— Лайя от Сера — казва Хелене Артурия. Ако бурята отвън имаше глас, щеше да е нейният — леден, смъртоносен и напълно безчувствен.
Глава 41
Елиас
Дарин е жив. Той е в килия на няколко ярда от мен.
И го изтезават. До полудяване.
— Трябва да намеря начин да вляза в тази килия — размишлявам на глас. Което означава, че ми трябват графици за смяната на стражите и разпитите. Трябват ми ключове за моите окови и вратата на Дарин. Друсий управлява тази част от блока за разпити; той държи ключовете. Но никога не се приближава достатъчно, за да го сграбча здраво.
Без ключ. Тогава фиби за отключване на ключалките. Ще ми трябват две…
— Мога да ти помогна — тихият глас на Тас прекъсва плановете ми. — И… има и други, Елиас. Книжниците в ямите имат бунтовническо движение. Скиритае — десетки от тях.
Думите на Тас ми отнемат дълго време, за да потънат в съзнанието ми, но когато го правят, го зяпвам потресен.
— Надзирателят ще те одере жив — и всеки, който ти помогне. Абсолютно не.
Тас се отдръпва като ударено животно от моята ярост. — Ти… ти каза, че страхът ми му дава власт. Ако ти помогна…
Десет пъкъла. Имам достатъчно смърт на съвестта си, без да добавям дете към списъка.
— Благодаря ти — срещам погледа му право. — Че ми каза за Художника. Но нямам нужда от твоята помощ.
Тас събира нещата си и се плъзга към вратата. Спря за момент там, обръщайки се назад към мен. — Елиас…
— Толкова много пострадаха — казвам му — заради мен. Няма повече. Моля те, върви. Ако стражите ни чуят да говорим, ще бъдеш наказан.
След като си тръгва, аз се изправям на крака, олюлявайки се от пробождащата болка в ръцете и краката си. Принуждавам се да крача, движение, което някога беше безмислено, а сега, без Телийс, се превърна в подвиг от почти невъзможни размери.