Дузина идеи препускат през главата ми, всяка по-невероятна от предишната. Всяка една изисква помощта на поне още един човек.
Момчето — казва един практичен глас в мен. Момчето може да ти помогне.
Все едно сам да го убия тогава — просъсквам в отговор на този глас. Поне ще е по-бърза смърт.
Трябва да го направя сам. Нуждая се само от време. Но времето е едно от многото неща, които просто нямам. Само час след като Тас си тръгва, без решение на хоризонта, главата ми се върти и тялото ми се гърчи. По дяволите, не сега. Но всичките ми проклятия и строги думи към себе си са напразни. Припадъкът ме поваля — първо на колене, а после направо в Мястото за изчакване.
• • •
— Трябва просто да си построя проклета къща тук — мърморя, докато се изправям от покрития със сняг терен. — Може би да си взема няколко кокошки. Да засадя градина.
— Елиас?
Изи наднича към мен иззад едно дърво, измършавяла версия на самата себе си. Сърцето ми се свива при вида й. — Аз… надявах се, че ще се върнеш.
Оглеждам се за Шаева, чудейки се защо не е помогнала на Изи да продължи напред. Когато стискам ръцете на приятелката си, тя гледа надолу изненадана от топлината ми.
— Жив си — казва тя безжизнено. — Един от другите духове ми каза. Маска. Каза, че ходиш между световете на живите и мъртвите. Но не му повярвах.
Триста.
— Още не съм мъртъв — казвам. — Но няма да е за дълго. Как ти… — Дали е неуместно да питам дух как е умрял? Каня се да се извиня, но Изи свива рамене.
— Набег на Воините — казва тя. — Месец след като ти си тръгна. В един момент се опитвах да спася Гибран. В следващия бях тук, а онази жена стоеше пред мен… Ловецът на души, посрещайки ме в царството на духовете.
— А другите?
— Живи са — казва Изи. — Не знам как го знам, но съм сигурна в това.
— Съжалявам — казвам й. — Ако бях там, може би щях да…
— Спри. — Окото на Изи проблясва. — Винаги мислиш, че всички са твоя отговорност, Елиас. Но не сме. Ние сме свои собствени хора и заслужаваме да правим собствени решения. — Гласът й трепери от необичайна ярост. — Не умрях заради теб. Умрях, защото исках да спася някой друг. Не смей да ми отнемаш това.
Веднага след като свършва да говори, гневът й се разсейва. Тя изглежда зашеметена.
— Съжалявам — пропищява тя. — Това място… влиза ти под кожата. Не се чувствам добре, Елиас. Тези други духове — всичко, което правят, е да плачат и да вият, и… — Окото й потъмнява и тя се завърта, ръмжейки към дърветата.
— Не се извинявай. — Нещо я задържа, кара я да остане тук, да страда. Усещам почти неконтролируема нужда да й помогна. — Ти… не можеш да продължиш напред?
Клоните шумолят на вятъра, а шепотът на духовете в дърветата затихва, сякаш и те искат да чуят какво ще каже Изи.
— Не искам да продължа напред — прошепва тя. — Страх ме е.
Хващам ръката й и тръгвам, отправяйки мрачен поглед към дърветата. Само защото Изи е мъртва, не означава, че мислите й трябва да се подслушват. За моя изненада, шепотът спира, сякаш духовете искат да ни дадат уединение.
— Страх ли те е, че ще боли? — казвам.
Тя гледа надолу към обутите си в ботуши крака. — Нямам семейство, Елиас. Имах само Готвачката. А тя не е мъртва. Ами ако няма никой, който да ме чака? Ами ако съм сама?
— Не мисля, че е така — казвам. През дърветата виждам блясъка на слънцето върху водата. — Няма самота или заедност от онази страна. Мисля, че е различно.
— Откъде знаеш?
— Не знам — казвам. — Но духовете не могат да продължат напред, докато не се справят с това, което ги връзва за света на живите. Любов или гняв, страх или семейство. Така че може би тези емоции не съществуват от онази страна. Във всеки случай, ще е по-добре от това място, Изи. Това място е обитавано от духове. Не заслужаваш да си заседнала тук.
Забелязвам пътека напред, и тялото ми инстинктивно се насочва към нея. Сещам се за бледопереста колибри, която веднъж се излюпи в двора на Куин, как изчезваше през зимата и се връщаше през пролетта, водена у дома от някакъв непознат вътрешен компас.
Но защо познаваш тази пътека, Елиас, когато никога не си бил в тази част на Гората преди?
Отхвърлям въпроса. Сега не е моментът за това.
Изи се опира на мен, докато пътеката ни води надолу към насип, покрит със сухи листа. Пътеката внезапно се спуска, и ние слизаме надолу. Бавна река шепне в краката ни.
— Това ли е? — Тя се взира в чистата вода. Странното, приглушено слънце на Мястото за изчакване блести в русата й коса, карайки я да изглежда почти бяла. — Тук ли продължавам напред?