Кимвам, отговорът идва при мен, сякаш винаги съм го знаел. — Няма да си тръгна, докато не си готова — казвам. — Ще остана с теб.
Тя вдига тъмното си око към лицето ми, изглеждайки малко повече като старата си същност. — Какво става с теб, Елиас?
— Аз съм… — добре, наред, жив — …сам — изтърсвам. Веднага се чувствам като глупак.
Изи накланя глава и поставя призрачна ръка на лицето ми. — Понякога, Елиас — казва тя, — самотата е избор. — Тя избледнява по краищата, парченца от нея изчезват леко като глухарчета. — Кажи на Лайя, че не се страхувах. Тя се тревожеше.
Тя ме пуска и стъпва в реката. В един момент е там, в следващия вече я няма, изчезнала, преди дори да вдигна ръка за сбогуване. Нещо в мен се облекчава при заминаването й, сякаш част от вината, която ме измъчва, се е стопила.
Зад мен усещам друго присъствие. Спомени във въздуха: сблъсък на тренировъчни ятагани, надбягвания в дюните, смехът му при безкрайните закачки за Аелия.
— И ти можеш да се освободиш — не се обръщам. — Можеш да бъдеш свободен, като нея. Ще ти помогна. Не трябва да го правиш сам.
Чакам. Надявам се. Но единственият отговор на Триста е мълчание.
• • •
Следващите три дни са най-лошите в живота ми. Ако припадъците ми ме отведат в Мястото за изчакване, не го осъзнавам. Всичко, което знам, е болка и белосините очи на Надзирателя, докато ме залива с въпроси. Разкажи ми за майка си — толкова завладяваща жена. Ти беше близък приятел с Кървавия гарван. Усеща ли болката на другите толкова силно, колкото ти?
Тас, с малкото си загрижено лице, се опитва да поддържа раните ми чисти. Мога да ти помогна, Елиас. Скиритае могат да помогнат.
Друсий ме подготвя всяка сутрин за Надзирателя — никога повече няма да ти позволя да ме надвиеш, копеле.
В каквито и да е моменти на яснота, които ми остават, събирам каквато информация мога. Не се предавай, Елиас. Не потъвай в тъмнината. Слушам стъпките на стражите, тембъра на гласовете им. Научавам се да ги разпознавам по малките парченца сянка, които минават покрай вратата ми. Разбирам ротациите им и откривам модел в разпитите. После търся възможност.
Не се появява такава. Вместо това Смъртта кръжи, търпелив лешояд. Усещам нейната крива сянка да се приближава, охлаждайки въздуха, който дишам. Още не.
После една сутрин стъпки отекват пред вратата ми и ключове издрънчават. Друсий влиза в килията ми, за да ми нанесе ежедневния побой. Точно по график. Оставям главата си да клюмне и устата ми да зейне. Той се подсмихва и пристъпва напред. Когато е на сантиметри от мен, той ме хваща за косата и ме кара да го погледна.
— Жалък — плюе в лицето ми. Свиня. — Мислех, че трябва да си силен. Всемогъщият Елиас Валерий. Ти си нищ…
Глупав човек, забрави да затегнеш веригите ми. Забивам коляното си право между краката му. Той изскимтява и се превива, а аз последвам удара с челен удар, разтърсващ мозъка. Очите му се замъгляват и той не забелязва, че съм увила една от веригите си около врата му, докато лицето му вече не посинява.
— Ти — изръмжавам, когато най-сетне припада, — говориш прекалено много, по дяволите.
Оставям го на земята и претърсвам тялото му за ключове. Намирам ги и му слагам моите белезници, в случай че се събуди по-рано, отколкото искам. После му запушвам устата.
Надничам през процепите на вратата. Другата Маска на пост още не е тръгнала да търси Друсий. Но скоро ще го направи. Броя стъпките на тази Маска, докато се уверя, че е достатъчно далеч от мен. После се измъквам през вратата.
Светлината на факлите дразни очите ми и присвивам поглед. Килията ми е в края на къс коридор, който се разклонява от главния коридор на блока. Този коридор има само три килии, и съм сигурен, че съседната на моята е празна. Остава да проверя само още една килия.
Пръстите ми са безполезни от изтезанията и стискам зъби заради дългите секунди, които ми отнема да ровя из ключовете. Побързай, Елиас, побързай.
Най-накрая намирам правилния ключ и след миг отключвам вратата. Тя изскърцва силно, а аз се промушвам настрани, за да мина. Скърца отново, когато я затварям, и тихо изпсувам.
Макар че бях на светлината на факлите само за миг, очите ми се нуждаят от време, за да свикнат с тъмнината. Отначало не виждам рисунките. Когато ги зървам, дъхът ми спира. Тас беше прав. Наистина изглеждат така, сякаш ще оживеят.
Килията е тиха. Дарин сигурно спи — или е в безсъзнание. Правя крачка към изпитата фигура в ъгъла. Тогава чувам дрънчене на вериги, задъхано дишане. Измършавял призрак се хвърля от тъмнината, лицето му е на сантиметри от моето, кокалестите му пръсти стискат гърлото ми. Светлата му коса липсва на кичури по главата, натъртеното му лице е покрито с кръстосани белези. Два от пръстите му са отрязани, а торсът му е покрит с изгаряния. Десетте ада.