— Кой, по дяволите, си ти? — пита призракът.
Лесно свалям ръцете му от врата си, но за момент не мога да говоря. Това е той. Разбирам го веднага. Не защото прилича на Лайя. Дори в мрака на килията виждам, че очите му са сини, кожата му — бледа. Но огънят в погледа му — такъв съм виждал само у един друг човек. И макар да очаквах очите му да са безумни, съдейки по звуците, които чух, те изглеждат напълно нормални.
— Дарин от Сера — казвам. — Аз съм приятел.
Той отговаря с мрачен смях. — Воин за приятел? Не мисля.
Обръщам се през рамо към вратата. Нямаме време. — Познавам сестра ти, Лайя — казвам. — Тук съм, за да те изведа по нейна молба. Трябва да тръгваме — сега —
— Лъжец си — изсъсква той.
Ехото от стъпка отвън, после тишина. Нямаме време за това. — Мога да ти го докажа — казвам. — Питай ме за нея. Мога да ти кажа…
— Можеш да ми кажеш какво казах на Надзирателя, което е всичко за нея. Без нищо да укривам, каза той. — Дарин ме гледа с изгаряща омраза. Сигурно преувеличава болката си по време на разпитите, за да изглежда слаб пред Надзирателя, защото от този поглед е ясно, че не е мекушав. Обикновено бих одобрил това. Но сега е дяволски неудобно.
— Слушай ме. — Държа гласа си тих, но достатъчно остър, за да пробие подозренията му. — Не съм един от тях, иначе нямаше да съм облечен така и да имам собствени рани. — Обнажвам ръцете си, покрити с порязвания от последния разпит на Надзирателя. — Аз съм затворник. Промъкнах се, за да те изведа, но ме хванаха. Сега трябва да изведа и двама ни.
— Какво иска той от нея? — Дарин ми се озъбва. — Кажи ми какво иска от сестра ми и може би ще ти повярвам.
— Не знам — казвам. — Вероятно иска да влезе в главата ти. Да те опознае, като пита за нея. Ако не отговаряш на въпросите му за оръжията…
— Той не е питал нищо за проклетите оръжия. — Дарин прокарва нокът по скалпа си. — Само за нея пита.
— Това няма смисъл — казвам. — Хванали са те заради оръжията. Заради това, което Спиро те е научил за Серанската стомана.
Дарин застива. — Откъде, по дяволите, знаеш това?
— Казах ти…
— Никога не съм им казвал това — заявява той. — За тях аз съм шпионин на Съпротивата. Небеса, да не би да държите и Спиро?
— Чакай. — Вдигам ръка, объркан. — Той никога не те е питал за оръжията? Само за Лайя?
Дарин вирва брадичка и изсумтява. — Сигурно е по-отчаян за информация, отколкото си мислех. Наистина ли смята, че можеш да ме убедиш, че си приятел на Лайя? Кажи му още нещо за нея, от мен. Лайя никога не би поискала помощ от Воин.
Стъпки минават по главния коридор. Трябва да се махаме оттук, по дяволите.
— Каза ли им как сестра ти спи с ръка върху гривната на майка ви? — питам. — Или че отблизо очите й са златисти, кафяви, зелени и сребърни. Или че от деня, в който й каза да бяга, тя чувства само вина и мисли единствено как да те спаси? Или че в нея гори огън, който може да се мери с всяка Маска, стига тя да повярва в него?
Дарин зяпва с отворена уста. — Кой си ти?
— Казах ти — отвръщам. — Приятел съм. И точно сега трябва да ни изведа оттук. Можеш ли да стоиш прав?
Дарин кимва и накуцва напред. Слагам ръката му около раменете си. Влачим се към вратата, и чувам приближаващи стъпки на страж. По походката разбирам, че е легионер — те винаги са по-шумни от Маските. Чакам нетърпеливо да отмине.
— Какво пита Надзирателя за сестра ти? — казвам, докато чакаме.
— Искаше да знае всичко — мрачно отвръща Дарин. — Но търсеше информацията на сляпо. Беше разочарован. Сякаш не беше сигурен какво точно да пита. Сякаш въпросите не бяха негови. Отначало се опитах да лъжа. Но той винаги знаеше.
— Какво му каза? — Стражът вече е далеч. Хващам дръжката на вратата и я отварям с болезнена бавност, да не изскърца.
— Каквото можех, за да спра болката. Глупави неща: че обича Лунния фестивал. Че може да гледа хвърчила с часове. Че обича чая си толкова сладък, че да задави мечка.
Стомахът ми се свива. Тези думи ми звучат познато. Защо ми звучат познато? Обръщам пълно внимание на Дарин, а той ме гледа несигурно.
— Не мислех, че това ще му помогне — казва той. — Никога не изглеждаше доволен, независимо какво му казвах. Всичко, което кажа, той иска още.
Съвпадение е, казвам си. После си спомням думите на дядо ми Куин: Само глупак вярва в съвпадения. Думите на Дарин се въртят в главата ми, свързвайки се с неща, с които не искам да се свързват, създавайки връзки там, където не би трябвало да има.