— Каза ли на Надзирателя, че Лайя обича яхния от леща през зимата? — питам. — Че това я кара да се чувства в безопасност? Или — или че не иска да умре, без да е видяла Великата библиотека в Адиса?
— Разказвах й за библиотеката непрекъснато — казва Дарин. — Обичаше да слуша за нея.
Думи се носят в главата ми, откъслеци от разговори между Лайя и Кийнан, подслушани, докато пътувахме. Летял съм с хвърчила от малък, беше казал той веднъж. Мога да ги гледам с часове… Иска ми се един ден да видя Великата библиотека. И Лайя, онази нощ преди да си тръгна, усмихната, докато пиеше прекалено сладкия чай, който Кийнан й подаде. Добрият чай е толкова сладък, че да задави мечка, беше казал той.
Не, по дяволите, не. През цялото това време, дебнещ сред нас. Преструващ се, че му пука за нея. Опитващ се да се сближи с Изи. Държащ се като приятел, когато всъщност е бил инструмент на Надзирателя.
И лицето му, преди да си тръгна. Тази твърдост, която никога не показваше пред Лайя, но която усещах от самото начало. Знам какво е да правиш неща за хората, които обичаш. Проклет да е, той сигурно е съобщил на Надзирателя за пристигането ми, макар че не разбирам как е успял да изпрати съобщение на стареца без да използва барабаните.
— Опитах се да не му казвам нищо важно — казва Дарин. — Мислех…
Дарин млъква при рязкото приближаване на гласове на войници. Затварям вратата и се връщаме в килията на Дарин, докато отминат.
Само че те не отминават.
Вместо това завиват по коридора към тази килия. Докато се оглеждам за някакъв начин да се защитя, вратата се отваря рязко и четири Маски нахлуват вътре, с вдигнати палки.
Това не е битка. Те са твърде бързи, а аз съм ранен, отровен и гладуващ. Падам — знам кога съм надвит, и не мога да понеса повече сериозни наранявания. Маските отчаяно искат да използват палките си, за да ми разбият главата, но не го правят, вместо това грубо ми слагат белезници и ме изправят на крака.
Надзирателя влиза бавно, с ръце зад гърба. Когато вижда мен и Дарин, приковани един до друг, не изглежда изненадан.
— Отлично, Елиас — промърморва той. — Най-накрая имаме нещо стойностно за обсъждане.
Глава 42
Хелене
Червенокосият Книжник посяга към ятагана си, но спира при едновременния съсък на два меча, извадени от ножниците. С леко движение той се измества пред Лайя.
Тя го заобикаля, погледът й е страховит. Тя не е същото уплашено дете, което изцелих в робските помещения на Блекклиф. Странна защитна тръпка ме обзема, същото чувство, което изпитах към Елиас в Нур. Протягам ръка и докосвам лицето й. Тя трепва, а Авитас и Фарис си разменят погледи. Веднага отдръпвам ръката си. Но не преди да разбера от допира, че тя е добре. Облекчение ме залива — и гняв.
Лечението ми нищо ли не значеше за теб?
Тя имаше странна песен, това момиче, с неземна красота, която накара косъмчетата на тила ми да настръхнат. Толкова различна от песента на Елиас. Но не дисхармонична. Ливия и Хана вземаха уроци по пеене — как биха го нарекли? Контрамелодия. Лайя и Елиас са контрамелодии един на друг. Аз съм просто дисонансна нота.
— Знам, че си тук заради брат си — казвам. — Дарин от Сера, шпионин на Съпротивата…
— Той не е…
Махвам с ръка, за да спра протестите й. — Не ме интересува, по дяволите. Вероятно ще свършиш мъртва.
— Уверявам те, няма — отвръща момичето, златните й очи проблясват, а челюстта й е стисната. — Достигнах дотук, въпреки че ни преследваше.
Тя пристъпва напред, но аз не отстъпвам. — Преживях геноцида на Комендантката…
— Няколко патрула за залавяне на бунтовници не са…
— Патрули? — Лицето й се изкривява от ужас. — Убивате хиляди. Жени. Деца. Вие, копелета, сте разположили цяла проклета армия в Сребърните хълмове…
— Стига — рязко казва червенокосият, но аз го игнорирам, мислите ми са приковани върху това, което Лайя току-що каза.
— цяла проклета армия —
— Кучката от Блекклиф планира нещо… Този път е голямо, момиче —
Трябва да се махна оттук. Предчувствие се загнезди в ума ми и трябва да го обмисля.
— Тук съм заради Валерий. Всеки опит да го спасиш ще доведе до смъртта ти.
— Спасение — казва Лайя безизразно. — От — от затвора.