— Да — отвръщам нетърпеливо. — Не искам да те убивам, момиче. Затова не ми се пречкай.
Излизам от пещерата в гъстите снежни преспи, умът ми е в смут.
— Кървав гарван — казва Фарис, когато почти стигаме до лагера ни. — Не ми отрязвай главата, но не можем просто да ги оставим живи да извършат незаконно бягство от затвора.
— Всеки гарнизон, който посетихме в Племенните земи, беше с недостиг на войници — казвам. — Дори Антиум нямаше пълен състав стражи за стените. Защо мислиш, че е така?
Фарис свива рамене, озадачен. — Мъжете бяха изпратени към граничните земи. Декс чу същото.
— Но баща ми ми писа в писмата си, че гарнизоните на границата се нуждаят от подкрепления. Каза, че Комендантката също е поискала войници. Всички са с недостиг. Десетки гарнизони, хиляди войници. Цяла армия от войници.
— Имаш предвид това, което каза момичето за Сребърните хълмове? — Фарис се изсмива. — Тя е Книжница — не знае за какво говори.
— Хълмовете имат десетина долини, достатъчно големи, за да скрият армия — казвам. — И само един проход за влизане и един за излизане. И двата прохода…
Авитас изпсува. — Запушени — казва той. — От времето. Но тези проходи никога не са блокирани толкова рано през зимата.
— Бяхме толкова забързани, че не се замислихме два пъти за това — казва Фарис. — Ако има армия, за какво е?
— Марк може би планира да нападне Племенните земи — казвам. — Или Марин. — И двете възможности са катастрофални. Империята има достатъчно проблеми без пълномащабна война. Стигаме до лагера ни и подавам на Фарис юздите на коня му. — Разбери какво става. Разузнай Сребърните хълмове. Наредих на Декс да се върне в Антиум. Нека държи Черната гвардия в готовност.
Очите на Фарис се стрелват към Авитас и той накланя глава към мен. Вярваш ли му?
— Ще се оправя — казвам. — Върви.
Миг след като той си тръгва, от гората излиза сянка. Изваждам наполовина ятагана си, когато разбирам, че това е Петицата, треперещ и полузамръзнал. Той мълчаливо ми подава бележка.
Комендантката пристига тази вечер, за да надзирава прочистването на Книжническото население в затвора Кауф. Тя и аз ще се срещнем в полунощ, в нейния павилион.
Авитас се намръщва при вида на лицето ми. — Какво има?
— Надзирателя — казвам. — Излиза да си поиграе.
• • •
Към полунощ се промъквам покрай основата на високата външна стена на Кауф към лагера на Комендантката, оглеждайки фризовете и гаргойлите, които правят Кауф почти изящен в сравнение с Блекклиф. Авитас ме следва, прикривайки следите ни.
Керис Ветурия е издигнала палатките си в сянката на югоизточната стена на Кауф. Мъжете й патрулират по периметъра, а павилионът й е в центъра на лагера, с пет метра свободно пространство от трите страни. Палатката опира в заледената стена на Кауф. Няма купчини дърва, нито вагони, дори проклет кон за прикритие.
Спирам в далечния край на лагера и кимвам на Авитас. Той вади кука за захващане и я хвърля към върха на контрафорс на около четиридесет стъпки нагоре. Куката се закача. Той ми подава въжето и тихо се връща назад през снега.
На десет стъпки нагоре чувам хрущенето на ботуши в снега. Обръщам се, очаквайки да изсъскам на Авитас, че е толкова шумлив. Вместо това, войник излиза измежду палатките, разкопчавайки панталоните си, за да се облекчи.
Бъркам за нож, но ботушите ми, хлъзгави от сняг, се подхлъзват на въжето и изпускам острието. Войникът се обръща при звука. Очите му се разширяват и той си поема дъх, за да извика. Проклет да съм! Подготвям се да скоча, но ръка се увива около гърлото на войника, спирайки въздуха му. Авитас ме гледа ядосано, докато се бори с мъжа. Върви! — казва с уста.
Бързо увивам въжето между ботушите си и се изтеглям нагоре ръка след ръка. Когато стигам горе, се прицелвам в друг връх на тридесет стъпки, точно над палатката на Комендантката. Хвърлям куката за захващане. Когато съм сигурна, че е здраво закрепена, завързвам въжето около кръста си и си поемам дълбоко дъх, подготвяйки се да скоча.
Тогава поглеждам надолу.
Най-глупавото проклето нещо, което можеш да направиш, Артурия. Леден вятър ме шиба, но пот се стича по гърба ми. Не повръщай. Комендантката няма да ти благодари, ако изплюеш всичко върху палатката й. Умът ми се връща към Второто изпитание. Към вечно усмихнатата уста на Елиас и сребърните му очи, докато се връзваше с въже за мен. Няма да те оставя да паднеш. Обещавам.
Но той не е тук. Аз съм сама, кацнала като паяк над пропаст. Хващам въжето, проверявам го за последен път и скачам.