Безтегловност. Ужас. Тялото ми се блъска в стената. Люлея се диво — мъртва си, Артурия. После се центрирам, надявайки се Комендантката да не е чула драскането ми от палатката си. Спускам се надолу, промъквайки се лесно в тясното, тъмно пространство между палатката и стената на Кауф.
— …и двамата служим на един и същ господар, Надзирателю. Неговото време дойде. Дай ми влиянието си.
— Ако господарят ни искаше помощта ми, щеше да я поиска. Това е твой заговор, Керис, не негов. — Гласът на Надзирателя е равен, но монотонната му скука прикрива дълбока предпазливост. Не беше и наполовина толкова внимателен, когато говореше с мен.
— Горкият Надзирател — казва Комендантката. — Толкова лоялен, а винаги последен научава за плановете на господаря ни. Колко ли те дразни, че той избра мен за инструмент на волята си.
— Повече ще ме подразни, ако твоят план провали всичко, за което сме работили. Не поемай този риск, Керис. Той няма да ти благодари за това.
— Аз ускорявам темпото, с което изпълняваме волята му.
— Ти прокарваш собствената си воля.
— Нощодателя го няма от месеци. — Столът на Комендантката изскърцва назад. — Може би той иска да направим нещо полезно, вместо да чакаме заповедите му като Петаци пред първата си битка. Времето ни изтича, Сиселий. Марк си спечели страх, ако не и уважение, от родовете след представянето на Кървавия гарван на Кардийския скал.
— Искаш да кажеш, след като тя осуети плана ти да разпалиш раздор.
— Планът щеше да успее — отвръща Керис, — ако ти ми беше помогнал. Не прави същата грешка този път. С Кървавия гарван настрана — още не, вещице — Марк все още е уязвим. Ако просто...
— Тайните не са роби, Керис. Не са предназначени да бъдат използвани и захвърляни. Ще ги използвам с търпение и прецизност, или изобщо няма да ги използвам. Трябва да обмисля предложението ти.
— Обмисляй бързо. — Гласът на Комендантката придобива онзи мек тон, от който мъжете бягат в страх. — Моите хора ще потеглят към Антиум след три дни и ще пристигнат на Ратана. Трябва да тръгна утре сутрин. Не мога да претендирам за трона, ако не водя собствената си армия.
Слагам юмрук в устата си, за да не ахна. Моите хора... моят трон... моята армия.
Най-сетне парчетата се нареждат. Войниците, изпратени другаде, оставяйки гарнизоните празни. Липсата на хора в провинцията. Недостигът на войски по спорните граници на Империята. Всичко води обратно към нея.
Тази армия в Ардженските хълмове не принадлежи на Марк. Тя е на Комендантката. И след по-малко от седмица тя ще я използва, за да го убие и да се провъзгласи за Императрица.
Глава 43
Лайя
В мига, в който Кървавия гарван е извън обсега на слуха ни, се обръщам към Кийнан. — Няма да оставя Елиас — казвам. — Ако Хелене го хване, той ще бъде отведен право в Антиум за екзекуция.
Кийнан се намръщва. — Лайя — казва той, — може би вече е твърде късно за това. Нищо не я спира да влезе и да го вземе под стража.
— Няма да оставя Елиас да умре от нейните ръце — отвръщам. — Не и когато аз съм единствената причина той да е в Кауф на първо място.
— Извинявай — казва Кийнан, — но отровата ще отнеме Елиас скоро, така или иначе.
— Значи ще го оставиш на мъчения и публична екзекуция? — Знам, че Кийнан никога не е харесвал Елиас, но не мислех, че неприязънта му е толкова дълбока.
Светлината на лампата трепти, и Кийнан прокарва ръка през косата си, челото му е набраздено. Той рита няколко влажни листа настрана и ми прави знак да седна.
— Можем да го измъкнем и него — настоявам аз. — Само трябва да действаме бързо и да намерим начин да влезем. Не мисля, че Артурия може просто да влезе и да го изведе. Ако беше така, вече щеше да го е направила. Не би си направила труда да говори с нас.
Разгъвам картата на Елиас — вече изцапана с пръст и избеляла. — Тази пещера. — Посочвам място, отбелязано от Елиас на картата. — Намира се северно от затвора, но може би бихме могли да влезем...
— За това ще ни трябва барут — казва Кийнан. — Нямаме такъв.
Справедливо. Посочвам друг път, отбелязан от северната страна на затвора, но Кийнан поклаща глава. — Този път е блокиран, според информацията, която имам, а тя е отпреди шест месеца. Елиас беше тук за последно преди шест години.
Взираме се в пергамента, и аз посочвам западната страна на затвора, където Елиас е отбелязал път. — А този? Има канали тук. Открито е, да, но ако можех да стана невидима, както по време на нападението...
Кийнан ме поглежда рязко. — Пак ли си тренирала това? Когато трябваше да почиваш? — Когато не отговарям, той изпъшква. — Небеса, Лайя, имаме нужда от цялата си енергия, за да успеем. Изтощаваш се, опитвайки се да овладееш нещо, което не разбираш — нещо ненадеждно…