— Съжалявам — промърморвам. Ако цялата ми практика действително беше довела до нещо, може би можех да твърдя, че рискът от изтощение си заслужава. И да, няколко пъти, докато Кийнан беше на пост или разузнаваше, усещах, че почти хващам това странно, изтръпващо чувство, което означаваше, че никой не може да ме види. Но щом отворех очи и погледнех надолу, виждах, че пак съм се провалила.
Ядем в мълчание, и когато свършваме, Кийнан се изправя. Аз също скачам на крака.
— Отивам да разузная затвора — казва той. — Ще отсъствам няколко часа. Нека видя какво мога да измисля.
— Ще дойда с...
— По-лесно е да разузнавам сам, Лайя — казва той. На раздразненото ми изражение той хваща ръката ми и ме придърпва близо.
— Доверявай ми се — казва той до косата ми. Топлината му прогонва студа, който сякаш се е настанил в костите ми. — Така ще е по-добре. И не се тревожи. — Той се отдръпва, тъмните му очи пламтят. — Ще намеря начин да влезем. Обещавам. Опитай се да починеш, докато ме няма. Ще ни трябват всичките ни сили през следващите дни.
След като той си тръгва, аз подреждам малкото ни вещи, наострям всичките си оръжия и тренирам малкото, което Кийнан успя да ме научи. Желанието да опитам отново да открия силата си ме тегли. Но предупреждението на Кийнан отеква в главата ми. Ненадеждно.
Докато разгъвам постелката си, погледът ми пада върху дръжката на един от ятаганите на Елиас. Внимателно изваждам оръжията от скривалището им. Докато разглеждам ятаганите, по тялото ми преминава тръпка. Толкова много души, откъснати от земята с тези остриета — някои заради мен.
Странно е да мисля за това, и все пак намирам, че ятаганите предлагат някакво странно утешение. Те усещат Елиас. Може би защото съм толкова свикнала да ги виждам стърчащи зад главата му в онзи познат V. Колко време мина, откакто го видях да посяга назад за тези ятагани при първия намек за заплаха? Колко време мина, откакто чух баритона му да ме подканя или да предизвиква смях у мен? Само шест седмици. Но ми се струва много повече.
Липсва ми. Когато си помисля какво ще му се случи от ръцете на Хелене, кръвта ми кипва от ярост. Ако аз бях тази, умираща от отравяне с Нощна трева, окована в затвор, изправена пред мъчения и смърт, Елиас нямаше да се примири. Той щеше да намери начин да ме спаси.
Ятаганите се връщат в ножниците си, ножниците — в скривалището им. Лягам в постелката си без намерение да спя. Още един път, казвам си. Ако не стане, ще го оставя, както поиска Кийнан. Но дължа на Елиас поне това.
Затваряйки очи, се опитвам да забравя себе си, мисля за Изи. За това как се сливаше с къщата на Комендантката като хамелеон, невидима, нечута. Беше с леки стъпки и тих глас, и виждаше и чуваше всичко. Може би това не е само въпрос на състояние на ума, а на тялото ми. Да намеря тихата версия на себе си. Версията на Изи в мен.
Изчезни. Дим в студен въздух и Изи с коса пред очите си, и Маска, движеща се крадешком през нощта. Тих ум, тихо тяло. Държа всяка дума отчетлива, дори когато умът ми започва да се уморява.
И тогава го усещам, изтръпване, първо върху върха на пръста ми. Вдишай. Издишай. Не го пускай. Изтръпването се разпространява по ръцете ми, торса, краката, главата.
Отварям очи, поглеждам надолу и едва не извиквам от радост. Защото успях. Направих го. Изчезнах.
Когато Кийнан се връща в пещерата часове по-късно, с вързоп под мишница, аз скачам на крака, а той въздъхва. — Значи не си почивала, предполагам — казва той. — Имам добри и лоши новини.
— Първо лошите.
— Знаех, че ще го кажеш. — Той оставя вързопа си и започва да го развива. — Лоши новини: Комендантката пристигна. Помощните войници на Кауф започнаха да копаят гробове. От това, което чух, нито един затворник Книжник няма да бъде пощаден.
Еуфорията ми от това, че успях да изчезна, се изпарява. — Небеса — казвам. — Всички тези хора... Трябва да се опитаме да ги спасим. Идеята е толкова безумна, че знам, че е по-добре да не я изричам на глас пред Кийнан.
— Ще започнат утре вечер — казва той. — На залез.
— Дарин...
— Ще бъде добре. Защото ще го измъкнем преди това. Знам начин да влезем. И откраднах тези. — Той вдига купчина черна тъкан от вързопа. Униформи на Кауф.
— Отмъкнах ги от склад. Няма да заблудим никого отблизо — казва той. — Но ако успеем да се държим достатъчно далеч от любопитни очи, можем да ги използваме, за да влезем.