— Проклети, горящи адове. — Залитам назад от нея и се хващам за един камък, най-накрая разбирайки. Гривната на Лайя — Звездата. — Това е той — Кийнан. Той е Нощодателя.
— Виждаш ли го, Елиас? — пита Ловецът на души. — Виждаш ли мрежата, която той сплете, за да осигури отмъщението си?
— Защо тези игри? — Изправям се от камъка и крача по склона. — Защо просто не убие Лайя и не вземе гривната?
— Звездата е обвързана с нечупими закони. Знанието, довело до създаването й, е било дадено с любов — с доверие. — Тя извръща поглед, срам в очите й. — Това е стара магия, предназначена да ограничи всяко зло, за което Звездата може да бъде използвана. — Тя въздъхва. — Много полза от това.
— Джиновете, живеещи в твоята горичка от дървета — казвам. — Той иска да ги освободи.
Очите на Шаева са неспокойни, докато гледа надолу към реката. — Не бива да бъдат свободни, Елиас. Джиновете някога бяха същества на светлината. Но както всяко живо същество, затворено твърде дълго, тяхното заточение ги е подлудило. Опитах се да кажа това на Нощодателя. От всички джини той и аз сме единствените, които все още ходят по тази земя. Но той не ме слуша.
— Трябва да направим нещо — казвам. — Когато вземе гривната, ще убие Лайя...
— Той не може да я убие. Всички, на които е дадена Звездата, дори само за миг, са защитени от него чрез нейната сила. Не може да убие и теб.
— Но аз никога... не съм я докосвал — щях да кажа, докато не осъзная, че преди месеци попитах Лайя дали мога да я видя, в Серанския хребет.
— Нощодателя сигурно е наредил на Надзирателя да ме убие — казва Шаева. — Но неговите човешки роби може би не са толкова послушни, колкото би искал.
— Надзирателят не се интересуваше от Лайя — осъзнавам. — Искаше да разбере повече за Нощодателя.
— Моят крал не се доверява на никого. — Ловецът на души потръпва от хладния въздух. За момент тя изглежда едва по-възрастна от мен. — Комендантката и Надзирателят вероятно са единствените му съюзници — той не вярва на хората. Не би им казал нищо за гривната или Звездата, за да не намерят начин да използват знанието срещу него.
— Ами ако Лайя беше умряла по друг начин? — питам. — Какво щеше да стане с гривната й?
— Онези, които носят части от Звездата, не умират лесно — казва Шаева. — Тя ги защитава, и той знае това. Но ако беше умряла, гривната щеше да изчезне в нищото. Силата на Звездата щеше да отслабне. Това се е случвало и преди.
Тя слага главата си в ръцете. — Никой не разбира колко дълбока е омразата му към хората, Елиас. Ако освободи нашите братя, те ще потърсят Книжниците и ще ги унищожат. Ще се обърнат срещу останалата част от човечеството. Кръвожадността им няма да познава разум.
— Тогава ще го спрем — казвам. — Ще отведем Лайя, преди да може да вземе гривната.
— Не мога да го спра — гласът на Шаева се повишава от нетърпение. — Той не ми позволява. Не мога да напусна земите си...
— ШАЕВА.
Трепет преминава през Гората и Шаева се обръща рязко. — Те знаят — прошепва тя. — Ще ме накажат.
— Не можеш просто да си тръгнеш. Трябва да разбера дали Лайя е добре. Ти можеш да ми помогнеш...
— Не! — Шаева се отдръпва назад. — Не мога да имам нищо общо с това. Нищо. Не разбираш ли? Той... — Тя посяга към гърлото си и се свива. — Последния път, когато го предизвиках, той ме уби, Елиас. Накара ме да изтърпя мъченията на бавна смърт и после ме върна обратно. Освободи жалкото същество, което управляваше земята на смъртта преди мен, и ме прикова към това място като наказание за това, което направих. Жива съм, да, но съм роб на Мястото на изчакването. Това е неговото дело. Ако го предизвикам отново, небесата знаят какво ще ми причини. Съжалявам — повече, отколкото можеш да си представиш. Но нямам никаква власт над него.
Хвърлям се към нея, отчаян да я накарам да ми помогне, но тя се завърта и се изплъзва от хватката ми, изчезвайки за секунди сред дърветата.
— Шаева, по дяволите! — Започвам да я следвам, ругаейки, когато осъзнавам колко безсмислено е това.
— Още ли не си мъртъв? — Тристас се появява от дърветата, докато Ловецът на души изчезва. — Колко още смяташ да се вкопчиш в жалкото си съществуване?
Това трябва аз да те попитам. Но не го правя, защото вместо злобата, която очаквах от призрака на Тристас, раменете му се отпускат, сякаш невидим камък тежи на гърба му. Колкото и да съм разсеян, заповядвам си да обърна пълното си внимание на приятеля си. Той изглежда изпит и отчаяно нещастен.