— Империята на първо място, старецо — казвам. — Задръж Валерий — и експериментите си.
Надзирателят ме гледа безизразно.
— Празна е надеждата на младостта ни — промърморва той. — Те са глупци. Не знаят нищо по-добро. От Спомени, на Раджин от Сера — един от малкото Книжници, които си струва да бъдат цитирани. Вярвам, че е написал това миг преди Тайъс Първи да отсече главата му. Ако не искаш съдбата на твоя Император да е подобна, по-добре побързай.
Той дава знак на хората си и миг по-късно вратата на навеса се затръшва зад тях. Авитас тихо се приближава до мен.
— Без Валерий и с преврат за спиране — казва Авитас. — Искаш ли да обясниш какво мислиш сега, или по пътя?
— По пътя. — Качвам се в кануто и сграбчвам греблото. — Времето ни вече изтича.
Глава 48
Лайя
Кийнан е Нощодателя. Джин. Демон.
Макар да повтарям думите в главата си, те не проникват в мен. Студ пропълзява в костите ми и поглеждам надолу, изненадана да открия, че съм паднала на колене в снега. Ставай, Лайя. Не мога да помръдна.
Мразя го. Небеса, колко го мразя. Но аз го обичах. Нали? Посягам към гривната си, сякаш ровенето в себе си ще я накара да се появи отново. Преображението на Кийнан проблясва в съзнанието ми — и подигравката в изкривения му глас.
Той си е отишъл, казвам си. Ти все още си жива. Елиас и Дарин са в затвора и нямат изход. Трябва да ги спасиш. Ставай.
Може би скръбта е като битка: След като я преживееш достатъчно, инстинктите на тялото ти поемат. Когато я видиш да се приближава като воински отряд за смърт, втвърдяваш вътрешностите си. Подготвяш се за агонията на разкъсано сърце. И когато те връхлети, боли, но не толкова силно, защото си заключил слабостта си, и всичко, което остава, е гняв и сила.
Част от мен иска да обмисля всеки миг, прекаран с това нещо. Дали се противопостави на мисията ми с Мазин, защото искаше да съм сама и слаба? Дали спаси Изи, защото знаеше, че никога няма да му простя, ако я беше изоставил?
Без мислене. Без разсъждения. Трябва да действаш. Движи се. Ставай.
Изправям се. Макар първоначално да не съм сигурна накъде вървя, карам се да се отдалеча от пещерата. Снежните преспи стигат до коленете ми и аз си пробивам път през тях, треперейки, докато не намирам следите, които Хелене Артурия и хората й сигурно са оставили. Следвам ги до тънка струйка на поток и вървя покрай водата.
Не осъзнавам къде отивам, докато една фигура не излиза измежду дърветата пред мен. Гледката на сребърната маска заплашва да разкъса стомаха ми, но се втвърдявам и изваждам кинжала си. Маската вдига ръце.
— Мир, Лайя от Сера.
Това е един от Маските на Артурия. Не русокосият или красивия. Този ми напомня за прясно наточеното острие на брадва. Той е този, който мина точно покрай мен и Елиас в Нур.
— Трябва да говоря с Кървавия гарван — казвам. — Моля.
— Къде е червенокосият ти приятел?
— Отиде си.
Маската премигва. Липсата на хладна безчувственост у него ми се струва неестествена. Бледозелените му очи са почти състрадателни. — А брат ти?
— Все още е в Кауф — казвам предпазливо. — Ще ме заведеш ли при нея?
Той кимва. — Разбиваме лагера — казва. — Разузнавах за шпиони на Комендантката.
Спирам. — Вие… вие имате Елиас…
— Не — казва Маската. — Елиас е все още вътре. Имаме по-належащо нещо за вършене.
По-належащо от залавянето на най-издирвания беглец на Империята? Бавно тлеещ въглен на надежда се разгаря в корема ми. Мислех, че ще трябва да излъжа Хелене Артурия и да й кажа, че няма да се меся в измъкването на Елиас. Но тя изобщо не планира да напусне Кауф с него.
— Защо се довери на Елиас, Лайя от Сера? — Въпросът на Маската е толкова неочакван, че не успявам да скрия изненадата си. — Защо го спаси от екзекуция?
Обмислям да излъжа, но той ще разбере. Той е Маска.
— Елиас спаси живота ми толкова много пъти — казвам. — Той се тормози и прави съмнителни избори, които застрашават собствения му живот, но е добър човек. — Поглеждам към Маската, която се взира безизразно напред. — Един… един от най-добрите.
— Но той уби приятелите си по време на Изпитанията.
— Не е искал — казвам. — Мисли за това постоянно. Мисля, че никога няма да си прости.
Маската мълчи, а вятърът донася до ушите ни стенанията и въздишките на Кауф. Стисвам челюст. Ще трябва да влезеш там, казвам си. Затова свиквай.
— Баща ми беше като Елиас — казва Маската след миг. — Майка ми казваше, че той винаги вижда доброто, когато никой друг не го вижда.