— Той… той също ли беше Маска?
— Беше. Странна черта за Маска, предполагам. Империята се опита да я изтръгне от него. Може би не успяха. Може би затова умря.
Не знам какво да кажа, а Маската също мълчи, докато мрачната черна грамада на Кауф не се появява в далечината.
— Живях там две години. — Той кимва към затвора. — Прекарах повечето време в килиите за разпити. Отначало го мразех. Дванайсетчасови смени на пост, седем дни в седмицата. Станах безчувствен към нещата, които чувах. Помогна ми, че имах приятел.
— Не Надзирателя. — Отдръпвам се леко от него. — Елиас ми разказа за него.
— Не — казва Маската. — Нито Надзирателя, нито някой от войниците. Приятелката ми беше робиня Книжница. Малко момиче, което се наричаше Пчела, защото имаше белег с форма на зибер плод на бузата си.
Гледам го объркано. Не ми изглежда от типа мъже, които биха се сприятелили с дете.
— Беше толкова слаба — казва Маската. — Тайно й давах храна. Отначало се страхуваше от мен, но когато разбра, че не искам да й навредя, започна да ми говори. — Той свива рамене. — След като напуснах Кауф, се чудех какво ли е станало с нея. Преди няколко дни, когато занесох съобщение на Надзирателя от Ястреба, потърсих Пчела. Намерих я.
— Спомня ли си те?
— Да. Всъщност ми разказа много странна история за един Воин с бледи очи, затворен в блока за разпити в затвора. Той отказва да се страхува от Надзирателя, каза тя. Спечелил си е приятел сред спътниците й. Дал му е племенно име: Тас. Децата шепнат за този Воин — внимателно, разбира се, за да не чуе Надзирателят. Те са добри в пазенето на тайни. Разнесли са вест за него до движението на Книжниците в затвора — до онези мъже и жени, които все още се надяват, че един ден ще избягат.
Проклети небеса.
— Защо ми казваш това? — Оглеждам се нервно. Капан? Номер? Очевидно е, че Маската говори за Елиас. Но каква е целта му?
— Не мога да ти кажа защо. — Гласът му звучи почти тъжно. — Но колкото и странно да звучи, мисля, че един ден ти, от всички хора, ще разбереш най-добре.
Той се отърсва и среща очите ми. — Спаси го, Лайя от Сера — казва. — От всичко, което ти и Кървавият гарван ми казахте, мисля, че той си струва да бъде спасен.
Маската ме наблюдава, а аз кимвам към него, без да разбирам, но облекчена, че той е поне малко повече човек и по-малко Маска. — Ще направя всичко възможно.
Стигаме до поляната на Кървавия гарван. Тя затяга седлото на коня си и когато чува стъпките ни и се обръща, сребърното й лице се стяга. Маската бързо се измъква.
— Знам, че не ме харесваш — казвам, преди тя да ми каже да се махам. — Но съм тук по две причини. — Отварям уста, опитвайки се да намеря правилните думи, и решавам, че най-простото е най-добро. — Първо, трябва да ти благодаря. За това, че ме спаси. Трябваше да го кажа по-рано.
— Моля — измърморва тя. — Какво искаш?
— Твоята помощ.
— Защо, по дяволите, бих ти помогнала?
— Защото оставяш Елиас зад себе си — казвам. — Знам, че не искаш той да умре. Помогни ми да го спася.
Кървавият гарван се обръща обратно към коня си, измъквайки наметало от една от дисагите си и нахлузвайки го.
— Елиас няма да умре. Вероятно в момента се опитва да измъкне брат ти.
— Не — казвам. — Нещо се е объркало там вътре. — Пристъпвам по-близо до нея. Погледът й реже като ятаган. — Не ти дължа нищо. Знам това. Но чух какво ти каза в Блекклиф. Не ни забравяй. — Опустошението в очите й при спомена е внезапно и сурово, а вината стяга стомаха ми.
— Няма да го изоставя — казвам. — Чуй това място. — Хелене Артурия извръща поглед от мен. — Той заслужава повече, отколкото да умре там.
— Какво искаш да знаеш?
— Някои неща за разположението, местата и запасите.
Тя се изсмива. — Как, по дяволите, ще влезеш? Не можеш да се представиш за робиня. Стражите в Кауф познават лицата на своите роби Книжници, а момиче като теб няма да бъде забравено бързо. Няма да издържиш и пет минути.
— Имам начин да вляза — казвам. — И не ме е страх.
Силен порив на вятъра разпилява руси кичури като птици около сребърното й лице. Докато ме оглежда, изражението й е неразгадаемо. Какво чувства? Тя е повече от просто Маска — научих го онази нощ, когато ме върна от ръба на смъртта.
— Ела тук — въздъхва тя. Коленичи и започва да рисува в снега.
• • •
Иска ми се да струпам нещата на Кийнан навън и да ги запаля, но димът само ще привлече внимание. Вместо това държа торбата му далеч от себе си, сякаш е заразна, и вървя няколкостотин ярда от пещерата, докато стигна до поток, който бързо се спуска към река Здрач. Торбата му пада с плясък във водата, а оръжията му я следват скоро след това. Бих могла да използвам още няколко ножа, но не искам нищо, което е било негово.