— Но как? Ще го съветваш ли? Ще му заемеш ли хора? Не разбирам…
— Това няма значение сега. — Сините очи на баща ми са яростни, и откривам, че не мога да ги погледна, без да усетя буца в гърлото си. — Ти си моя дъщеря. Бих му дал кожата от гърба си, ако ми я беше поискал. Облегни се на мен сега, момичето ми. Пази силите си.
Влиянието не може да е всичко, което Марк е изстискал от баща ми. Искам да поискам да ми обясни всичко, но докато се изкачваме по стълбите, световъртеж ме залива. Твърде съм разбита, за да го предизвиквам. Позволявам му да ми помогне да изляза от тъмницата, неспособна да се отърва от тревожното чувство, че каквато и цена да е платил за мен, тя е била твърде висока.
Глава 6
Лайя
Трябваше да убием Комендантката.
Пустинният простор отвъд овощните градини на Сера е тих. Единственият намек за революцията на Книжниците е оранжевият отблясък на огън върху ясното нощно небе. Хладен вятър носи мирис на дъжд от изток, където буря проблясва над планините.
Върни се. Убий я. Разкъсвана съм. Ако Керис Ветурия ни е пуснала да избягаме, тя има някаква дяволска причина за това. Освен това тя уби родителите ми и сестра ми. Отне окото на Изи. Изтезаваше Готвачката. Изтезаваше и мен. Води цяло поколение от най-смъртоносните, безчестни чудовища, докато те превръщаха народа ми в покорни призраци на самите себе си. Тя заслужава да умре.
Но вече сме далеч отвъд стените на Сера и е твърде късно да се върнем. Дарин е по-важен от отмъщението срещу тази безумна жена. А да стигна до Дарин означава да се отдалеча от Сера колкото се може по-бързо.
Щом излизаме от овощните градини, Елиас се метва на гърба на коня. Погледът му не спира да обхожда околността, а всяко негово движение е пропито с предпазливост. Усещам, че си задава същия въпрос като мен. Защо Комендантката ни пусна да избягаме?
Хващам ръката му и се издърпвам зад него, а лицето ми пламва от близостта. Седлото е огромно, но Елиас не е дребен мъж. Небеса, къде да сложа ръцете си? На раменете му? На кръста му? Все още се колебаем, когато той пришпорва коня и животното се втурва напред. Хващам се за ремъка на бронята му, а той ме придърпва плътно към себе си. Обвивам ръце около кръста му и се притискам в широкия му гръб, а главата ми се замайва, докато празната пустиня се носи покрай нас.
— Наведи се — казва той през рамо. — Гарнизоните са наблизо.
Той поклаща глава, сякаш се опитва да прогони нещо от очите си, и тръпка преминава през тялото му. Годините, в които наблюдавах дядо с пациентите му, ме карат да сложа ръка на врата на Елиас. Топъл е, но това може да е от схватката с Комендантката.
Тръпката му утихва и той подканя коня напред. Обръщам се назад към Сера, очаквайки войници да се изсипят от портите й или Елиас да се напрегне и да каже, че е чул барабаните, разкриващи местоположението ни. Но минаваме покрай гарнизоните без инциденти, само открита пустиня ни заобикаля. Много бавно паниката, която ме стиска от мига, в който видях Комендантката, започва да отслабва.
Елиас се ориентира по звездите. След четвърт час той забавя коня до лек галоп.
— Дюните са на север. На кон са адски трудни. — Повдигам се, за да го чуя над тропота на копитата. — Ще поемем на изток. — Кимва към планините. — Трябва да ни връхлети бурята след няколко часа. Тя ще заличи следите ни. Ще се насочим към подножията…
Никой от нас не забелязва сянката, която се втурва от тъмнината, докато не ни връхлита. В един момент Елиас е пред мен, лицето му на сантиметри от моето, докато се навеждам да го чуя. В следващия чувам тупването на тялото му, когато удря пустинния под. Конят се изправя на задните си крака, а аз се вкопчвам в седлото, опитвайки се да остана върху него. Но ръка се закача за моята и ме дърпа долу. Искам да изкрещя от нечовешкия студ на тази хватка, но успявам само да изскимтя. Сякаш самата зима ме е сграбчила.
— Даййй. Съществото говори с дрезгав глас. Виждам само ивици тъмнина, които се развяват от смътно човешка форма. Задавям се, когато вонята на смърт ме връхлита. На няколко крачки Елиас ругае, борейки се с още сенки.
— Сссребро. — казва онова, което ме държи. — Дай.
— Махни се! — Удрям с юмрук студената, влажна кожа, която смразява ръката ми от юмрука до лакътя. Сянката изчезва и аз нелепо се боря с въздуха. Секунда по-късно обаче ледена хватка стяга гърлото ми и го стиска.
— Даййй!
Не мога да дишам. Отчаяно ритам с крака. Ботушът ми уцелва нещо, сянката ме пуска и аз оставам да хриптя и да се задъхвам. Пронизителен писък раздира нощта, когато нечовешка глава прелита покрай мен, благодарение на ятагана на Елиас. Той се насочва към мен, но още две същества изскачат от пустинята, препречвайки пътя му.