Бавно, мъчително, съставяме план, който е частично неин, частично мой, частично на Тас и напълно луд. Също така зависи много от компетентността на Арай, лидера на Скиритае. Човек, когото никога не съм срещал.
Сутринта на Ратана изгрява като всички други сутрини в Кауф: без никакъв знак, че е сутрин, освен звуците от смяната на стражите и смътното вътрешно усещане, че тялото ми се събужда.
Тас пристига с купа водниста каша, която бързо оставя пред мен, преди да изхвърчи навън. Той е блед, уплашен, но когато срещам очите му, ми кима едва забележимо.
След като си тръгва, се принуждавам да стана на крака. Изправянето ми отнема почти целия дъх, а веригите ми се струват по-тежки, отколкото бяха снощи. Всичко ме боли, а под болката умората сякаш е проникнала в самата ми същност. Това не е умората от разпит или дълго пътуване. Това е изтощението на тяло, което почти е приключило с борбата.
Само преживей днешния ден, казвам си. После можеш да умреш спокойно.
Следващите няколко минути са почти толкова мъчителни, колкото една от сесиите за разпит на Надзирателя. Мразя да чакам. Но скоро в килията ми се носи обещаващ мирис.
Дим.
Секунда по-късно — припряни гласове. Вик. Звън на тревожни камбани. Ехтящото, трескаво бумтене на барабани.
Браво, Тас. Ботуши трополят покрай вратата, а вече ярката светлина на факлите отвън става още по-силна. Минути минават, а аз нетърпеливо дрънча с веригите си. Огънят се разпространява бързо, особено ако Тас е разливал толкова гориво в сектора на войниците, колкото му казах. Димът вече нахлува в килията ми.
Сянка минава покрай вратата ми и надзърта вътре — без съмнение, за да се увери, че още съм здраво окован — след това продължава. Секунди по-късно чувам ключ в ключалката и вратата се отваря, разкривайки дребната фигура на Тас.
— Намерих само ключовете за килиите, Елиас. — Тас припряно влиза и ми подава тънко острие и огъната фиба. — Можеш ли да отключиш оковите с това?
Проклинам. Лявата ми ръка още е тромава от щетите, които Надзирателят нанесе с клещите си, но взимам инструментите. Димът става все по-гъст, ръцете ми — все по-несръчни.
— Побързай, Елиас. — Тас следи вратата с очи. — Все още трябва да измъкнем Дарин.
Ключалките на белезниците ми най-сетне изскърцват и се отварят, а минута по-късно отключвам и оковите на глезените. Димът в килията ми е толкова гъст, че с Тас трябва да се снишим, за да дишаме, но въпреки това се принуждавам да облека униформата на страж, която той ми е донесъл. Униформата не може да скрие миризмата на килиите за разпити, нито мръсната ми коса, нито раните ми, но е достатъчна маскировка, за да премина през коридорите на Кауф и да стигна до двора на затвора.
Увиваме мокри кърпи около лицата си, за да облекчим паренето от дима. После отваряме вратата и се стрелваме от килията ми. Опитвам се да се движа бързо, но всяка стъпка е болка, и Тас скоро изчезва от погледа ми. Каменните коридори, пълни с дим, още не горят, макар дървените им греди скоро да пламнат. Но войнишките помещения в средата на блока, пълни с дървени мебели и залети с локви гориво, благодарение на Тас, бързо се превръщат в солидна стена от огън. Сенки се движат през дима, викове отекват. Препъвам се покрай стълбището, а миг по-късно поглеждам назад и виждам Маска, която размахва дима и се отправя нагоре и извън блока. Отлично. Стражите бягат, както очаквах.
— Елиас! — Тас се появява от дима пред мен. — Побързай! Чух Маските да казват, че огънят горе се разпространява!
Всичките тези проклети факли, с които Надзирателят осветява това място, най-сетне влизат в работа. — Сигурен ли си, че сме единствените затворници тук долу?
— Проверих два пъти! — Минута по-късно се отправяме към последната килия в северния край на блока. Тас отключва вратата и влизаме в облак от дим.
— Аз съм — изхриптявам на Дарин, гърлото ми вече е пресъхнало. — Елиас.
— Слава на небесата. — Дарин се изправя и протегна вързаните си ръце. — Мислех, че си мъртъв. Не бях сигурен дали да вярвам на Тас.
Започвам да отключвам ключалките. Усещам как въздухът става все по-горещ и отровен с всяка секунда, но се принуждавам да работя методично. Хайде, хайде. Познатият щрак се чува, оковите падат и ние хукваме от килията, държейки се ниско до земята. Почти сме до стълбището, когато изведнъж от дима пред нас се извисява сребърно лице. Друсий.