Глава 50
Хелене
Аз и Авитас пристигаме в Антиум точно когато Ратана изгрява. Докато конете ни трополят през градските порти, звездите все още проблясват над нас, а изгревът все още не е озарил назъбените планини на изток от града.
Въпреки че с Авитас огледахме земите около столицата, не видяхме и следа от армия. Но Комендантката е хитра. Може да е вкарала силите си в града и да ги е скрила на различни места. Или пък да изчаква падането на нощта, за да започне атаката си.
Фарис и Декс се присъединяват към нас, когато влизаме в града, забелязали приближаването ни от една от наблюдателните кули.
— Здравей, Кървав гарван — Декс стиска ръката ми, докато насочва коня си до моя. Изглежда, сякаш не е спал от година. — Маските на Черната гвардия са разположени и чакат заповедите ти. Изпратих три отряда да охраняват Императора. Друг отряд е на разузнаване за армията. Останалите поеха контрола над градската стража.
— Благодаря ти, Декс — облекчена съм, че не ме разпитва за Елиас. — Фарис — казвам. — Докладвай.
— Момичето беше право — отвръща едрият ми приятел. Прокарваме си път през фургоните, хората и животните, които влизат в Антиум в този ранен час. — Има армия. Най-малко четири хиляди души…
— На Комендантката е — казвам. — Авитас може да обясни. — Когато излизаме от навалицата, пришпорвам коня си в галоп. — Мисли внимателно за това, което си видял — викам на Фарис. — Трябва да дадеш свидетелство пред Императора.
Улиците започват да се пълнят с търговци от Меркаторите, излезли рано, за да заемат най-добрите места за празненствата на Ратана. Един плебейски търговец на бира се движи през града с допълнителни бурета от стоката си, за да снабди кръчмите. Деца окачват сини и зелени фенери, символизиращи празника. Всички изглеждат толкова нормални. Щастливи. И все пак отстъпват път, когато видят четирима от Черната гвардия да препускат през улиците. Когато стигаме до двореца, скачам от коня си, едва не поваляйки коняря, който идва да поеме юздите.
— Къде е Императорът? — рязко питам един легионер на пост при портата.
— В тронната зала, Кървав гарван, с останалата част от двора.
Както се надявах. Лидерите на илюстрийските родове на Империята са ранобудници, особено когато искат нещо. Сигурно са започнали да се редят, за да молят Императора още преди часове. Тронната зала ще е пълна с влиятелни мъже, които могат да засвидетелстват, че съм спасила трона от посегателствата на Комендантката.
Прекарах дни в планиране на речта си и докато наближаваме тронната зала, я повтарям наум. Двамата легионери, охраняващи вратите на залата, се опитват да ме обявят, но Декс и Фарис ме изпреварват, отблъскват ги и отварят вратите за мен. Сякаш имам два живи тарана до себе си.
Войници от Черната гвардия са подредени на равни интервали в залата, повечето застанали между огромните гоблени, изобразяващи делата на минали императори. Докато се отправям към трона, забелязвам лейтенант Сергий, онзи от Черната гвардия, който беше достатъчно глупав да ме нарече госпожица Артурия последния път, когато бях тук. Той отдава почтителен поздрав, докато минавам покрай него.
Лица се обръщат към мен. Разпознавам патерите на няколко десетки родове от Меркаторите и Илюстрийците. През огромния стъклен таван последните звезди отстъпват пред дневната светлина.
Марк седи на богато резбования трон от абанос, обичайното му подигравателно изражение е заменено от поглед на студена ярост, докато слуша доклад от един куриер, който изглежда току-що пристигнал от път. На главата му е поставена корона с остри върхове, украсена с четиристранния диамант на Блекклиф.
„— преминаха границата и тормозят селата около Тиборум. Градът ще бъде превзет, ако не изпратим хора там незабавно, господарю.“
— Кървав гарван — Марк ме забелязва и махва на легионера, даващ доклада си, да се отдръпне. — Радвам се да те видя отново. — Погледът му пробягва нагоре-надолу по тялото ми, но после той се намръщва и докосва слепоочието си с пръст. Облекчена съм, когато отклонява поглед.
— Патер Артурий — казва през стиснати зъби. — Ела да поздравиш дъщеря си.
Баща ми се появява измежду редиците придворни, последван от майка ми и сестрите ми. Хана сбръчква нос, сякаш е подушила нещо гнусно, когато ме вижда. Майка ми кима за поздрав, ръцете й са стиснати пред нея, кокалчетата й побелели. Изглежда твърде уплашена, за да проговори. Ливи успява да се усмихне, когато ме вижда, но трябва да съм глупак, за да не забележа, че е плакала.