— Здравей, Кървав гарван — болезненият поглед на баща ми обхожда Авитас, Фарис и Декс, преди да се върне към мен. Няма Елиас, сякаш казва. Кимам му окуражаващо, опитвайки се да му предам с очи: Не се страхувай, татко.
— Семейството ти беше достатъчно любезно да ми прави компания всеки ден, откакто замина — устата на Марк се извива в усмивка, преди той многозначително да погледне зад мен. — Върна се с празни ръце, Кървав гарван.
— Не с празни ръце, Императоре — казвам. — Доносим нещо далеч по-важно от Елиас Валерий. В момента армия марширува към Антиум, водена от Керис Ветурия. Месеци наред тя е отвличала войници от племенните земи и граничните райони, за да създаде тази предателска армия. Затова получаваш доклади за диваци и варвари, атакуващи отдалечените ни градове. — Кимвам към куриера. Той се отдръпва, без да иска да се замесва в спора между Кървавия гарван и Императора. — Комендантката възнамерява да извърши преврат.
Марк накланя глава. — И имаш ли доказателства за тази предполагаема армия?
— Видях я, господарю — прогърмява Фарис до мен. — Преди два дни, в Сребърните хълмове. Не можах да се приближа достатъчно, за да разпозная представените родове, но имаше поне двайсет знамена. — Империята поддържа 250 илюстрийски рода. Фактът, че Комендантката е успяла да спечели подкрепата на толкова много, привлича вниманието на Марк. Той стиска голям юмрук върху трона си.
— Ваше Величество — казвам. — Изпратих Черната гвардия да поеме контрола над стените на Антиум и да разузнае извън града. Комендантката вероятно ще нападне тази нощ, така че имаме цял ден да подготвим града. Но трябва да те преместим на безопасно място…
— Значи не си ми довела Елиас Валерий?
Ето го. — Господарю, трябваше да избирам между това да доведа Валерий или да докладвам за този преврат. Времето не позволяваше и двете. Смятах, че сигурността на Империята е по-важна от един човек.
Марк ме гледа дълго, преди погледът му да се премести към нещо зад мен. Чувам познат, омразен ход, туп-туп на ботуши със стоманени подметки.
Невъзможно. Тръгнах преди нея. Яздих без спиране. Може да е стигнала до армията си преди нас, но щяхме да я видим, ако се е насочила към Антиум. Има само толкова пътища, водещи дотук от Кауф.
Едно тъмно петно в дъното на тронната зала привлича вниманието ми: качулка със слънца, гледащи изпод нея. Проблясък на наметало и той изчезва. Нощният вестител. Джинът. Той я е довел тук.
— Казах ти, Императоре — гласът на Комендантката е гладък като змийски пръстени. — Момичето е заблудено от манията си по Елиас Валерий. Неспособността — или нежеланието й — да го хване я е накарала да измисли тази нелепа история и да разположи ценни членове на Черната гвардия по хаотичен и безсмислен начин. Показно действие. Без съмнение се надява, че това ще подкрепи твърдението й. Сигурно ни смята за глупаци.
Комендантката ме заобикаля, за да застане до Марк. Тялото й е спокойно, чертите й — невъзмутими, но когато среща очите ми, гърлото ми пресъхва от яростта й. Ако бях в Блекклиф, сега щях да вися на стълба за бичуване, издишайки последния си дъх.
Какво, по дяволите, прави тя тук? Трябваше да е с армията си в момента. Оглеждам залата отново, очаквайки всеки момент нейните хора да нахлуят през вратите. Но макар да виждам войници от рода Ветурия из тронната зала, те не изглеждат така, сякаш се готвят за битка.
— Според Комендантката, Кървав гарван — казва Марк, — Елиас Валерий е успял да се озове в затвора Кауф. Но ти си знаела това, нали?
Ще разбере, ако излъжа. Навеждам глава. — Да, Ваше Величество. Но…
— И все пак не си го довела със себе си. Макар че той вероятно вече щеше да е мъртъв. Така ли е, Керис?
— Така е, Ваше Величество. Момчето беше отровено някъде по пътя си — казва Комендантката. — Началникът на затвора докладва, че от седмици има припадъци. Последно чух, че на Елиас Валерий остават часове до смъртта.
Припадъци? Когато видях Елиас в Нур, той изглеждаше болен, но предположих, че е от тежкия преход от Сера.
Тогава си спомням какво каза — думи, които тогава нямаха смисъл, но сега пронизват стомаха ми като нож: И двамата знаем, че няма да живея дълго на този свят.
И Началникът, след като му казах, че ще видя Елиас отново: Напразна е надеждата на младостта ни. Зад мен Авитас си поема рязко дъх.