С тези думи той си проправя път през потока от чернооблечени войници, давайки заповеди с високия си, ясен глас, докато върви. Маската, с която говореше, затръшва вратата на разпитите, хвърля резе и го заключва с катинар. Промъквам се зад него — имам нужда от ключовете му. Но когато посягам към халката, той усеща намесата ми и замахва с лакът назад, уцелвайки ме в стомаха. Докато се превивам, задъхвайки се и борейки се да запазя невидимостта си, той се озърта през рамо, но е повлечен от тълпата войници, изливащи се от затвора.
Добре. Груба сила. Измъквам един от ятаганите на Елиас от гърба си и удрям по катинара, без да ме е грижа за шума. Той едва се чува над рева на наближаващия огън. Искри хвърчат, но катинарът държи. Отново и отново замахвам с острието на Елиас, крещейки от нетърпение. Невидимостта ми ту се появява, ту изчезва, но не ми пука. Трябва да отворя този катинар. Брат ми и Елиас са там долу, изгарят.
Стигнахме толкова далеч. Преживяхме Блекклиф и нападенията в Сера, Комендантката, пътуването дотук. Не може да свърши така. Няма да бъда победена от проклет, горящ катинар.
— Хайде! — крещя. Катинарът се пропуква, и аз влагам цялата си ярост в следващия удар. Искри избухват, и той най-сетне се отваря. Прибирам меча и широко отварям вратата.
Почти веднага падам, задавяйки се от гнусния дим, изливащ се навън. През присвитите, пълни със сълзи очи, се взирам в това, което би трябвало да е стълбище.
Няма нищо освен стена от пламъци.
Глава 52
Елиас
Дори Ловецът на души да не ме беше посрещнал в царството на смъртта, празнота зее в сърцевината ми. Чувствам се мъртъв.
— Умрях, задавен в затворническо стълбище, на крачка от спасението? — По дяволите! — Имам нужда от още време — казвам на Ловеца на души. — Няколко часа.
— Не аз решавам кога умираш, Елиас. — Тя ми помага да се изправя, лицето й е изпълнено с болка, сякаш искрено скърби за смъртта ми. Зад нея други духове се блъскат между дърветата, наблюдавайки.
— Не съм готов, Шаева — казвам. — Лайя е горе и ме чака. Брат й е до мен, умиращ. За какво се борихме, ако всичко ще свърши така?
— Малцина са готови за смъртта — въздъхва Шаева. Тя е изнасяла тази реч и преди. — Понякога дори много старите, които са живели пълноценен живот, се борят срещу студената й хватка. Трябва да приемеш…
— Не. — Оглеждам се за някакъв начин да се върна. Портал, оръжие или инструмент, с който да променя съдбата си. Глупаво, Елиас. Няма път назад. Смъртта си е смърт.
Нищо не е невъзможно. Думите на майка ми. Ако беше тук, щеше да заплашва, да подкупва или да измами Ловеца на души, за да получи времето, което иска.
— Шаева — казвам, — управлявала си тези земи хиляда години. Знаеш всичко за смъртта. Трябва да има начин да се върна, поне за малко.
Тя се обръща, гърбът й е скован и непреклонен. Заобикалям я, призрачната ми форма е толкова бърза, че виждам сянката, която преминава през очите й.
— Когато започнаха припадъците — казвам, — ми каза, че ме наблюдаваш. Защо?
— Беше грешка, Елиас. — Миглите на Шаева лъщят от влага. — Виждах те като всички хора: по-нисш, слаб. Но сгреших. Не биваше да те довеждам тук. Отворих врата, която трябваше да остане затворена.
— Но защо? — Тя избягва истината. — Защо привлякох вниманието ти? Не е като да прекарваш времето си, взирайки се с копнеж в човешкия свят. Твърде заета си с духовете.
Посягам към Шаева, стреснат, когато ръцете ми минават през нея. Призрак си, Елиас, помни.
— След Третото изпитание — казва тя, — изпрати мнозина към смъртта. Но те не бяха ядосани. Струваше ми се странно, защото убийството обикновено води до неспокойни духове. Но тези духове не беснееха срещу теб. Освен Тристас, те преминаха бързо.
— Не разбирах защо. Използвах силата си, за да надникна в човешкия свят. — Тя сплита пръсти и вперва черния си поглед в мен. — В катакомбите на Сера се натъкна на пещерен ифрит. Убиец, нарече те той.
„Ако греховете ти бяха кръв, дете, щеше да се удавиш в река, създадена от теб самия“ — казвам. — Помня.
— Какво каза той нямаше значение, а твоята реакция, Елиас. Ти беше… — Тя се намръщва, обмисляйки. — Ужасен. Духовете, които изпрати към смъртта, бяха в мир, защото ти скърбеше за тях. Носиш болка и страдание на онези, които обичаш. Но не го желаеш. Сякаш самата ти съдба е да оставяш следа от разруха. Ти си като мен. Или по-скоро, като мен, каквато бях.